mindless self indulgence

есенцията

2012-02-14T03:24:00.000-08:00

2012-02-11T15:23:00.001-08:00

седем маски. седем дни. седем танца и още толкова сълзи.

2012-02-11T15:18:00.000-08:00

лъжи ме по-добре. като във филмите - с музика за фон и естетически. аз обещавам да мълча, като възпитаните хора, дори и да не ми харесва. ако идеалът не е доброта, поне нека да е красота. в думите и отвъд тях.

2012-02-11T15:11:00.000-08:00

уморих се да лъжа, най-вече себе си. студът се просмуква отвъд костите, това е проблемът. бялата тишина е идеалният фон, за всичко което има да изпъква. истините пробождат очите и заслепяват. а когато съм сляпа, съм тъпа, и то само защото съм шокирана от собствената си нелепост, замаскирана зад идентификации, комплекси, модели и механизми на миналото и прочее оправдания. единственото нещо, което искам е да крещя и да бъда чута, дори с риска на обърнатия гръб, пренебрежението и същата тази, но чужда слепота.

отчаянието е мечтана емоция, когато личността атрофира и се разтваря във всеобщата невъзможност.

2012-01-31T14:30:00.000-08:00

изгубено дете
кажи ми
откъде дойде
поне
щом не знаеш
накъде отиваш

невъзможният чай

2012-01-19T06:31:00.000-08:00

Настаних се на дървения стол, модел 82-ра, скромно наследство от двойка интелектуалци, които имах щастието да наричам майка и баща. В кухнята водата за чая завираше, сложих достатъчно за двама, но знаех, че ще се наложи да изпия сама и двете чаши.
Сервирах чая на малката черна масичка и поставих още един стол срещу себе си.
-Как си? – попитах идеята за Него, която седеше срещу мен.
Идеята за Него се замисли, а след това ми се усмихна с кристалните си езера, които имаше шастието да нарича очи, и аз набързо съжалих, че задавам толкова прозаични въпроси.
-На този стол ми е удобно, но само защото знам, че съвсем скоро ще тръгна.
Идеята за Него мълчеше тактично, както само един психоаналитик, изслушващ поредната кукувица може.
-Подготвям всичко. Стъпка по стъпка и колкото повече напредвам, толкова повече ме е страх. Приятно-страшно.
Идеята за Него отпи от чашата си и преглътна беззвучно, както само празния въздух би могъл да засмуче излишните думи.
-Ще го направя тихо. Ще се изнижа от тук и няма да казвам на никого. Само ти знаеш и трябва да си мълчиш. Идеите умеят да пазят тайна нали?
Идеята за Него кимна. Идеята за Мен се успокои.
Следващите 15 минути прекарахме в мълчание и съзерцание на прекрасния момент преди тръгването. Навън беше леко мъгливо, а ние... Ние просто бяхме, малко преди да бъдем.
Двете идеи станаха от дървените си столове и тръгнаха в неизвестното, напред към предназначението си.

2012-01-17T00:44:00.001-08:00

2012-01-15T07:23:00.001-08:00

Don't run away from grief , o soul
Look for the remedy inside the pain.
because the rose came from the thorn
and the ruby came from a stone.

2012-01-15T06:13:00.001-08:00

my gears they grind more and more each they and i feel like they're gonna grind away

2012-01-04T05:44:00.001-08:00

обичай ме тихо
а аз ще мълча в любовта си

death of a salesman

2011-12-19T06:26:00.001-08:00

LINDA. Biff, you can’t look around all your life, can you?

BIFF. I just can’t take hold, Mom. I can’t take hold of some kind of a life.

LINDA. Biff, a man is not a bird, to come and go with the springtime.

BIFF. Your hair … [He touches her hair] Your hair got grey.

LINDA. Oh, it’s been gray since you were in high school. I just stopped dyeing it, that’s all.

BIFF. Dye it again, will ya? I don’t want my pal looking old.

LINDA. You’re such a boy! You think you can go away for a year and … You’ve got to get it into your head now that one day you’ll knock on this door and there’ll be strange people here –

BIFF. What are you talking about? You’re not even sixty, Mom.

LINDA. But what about your father?

BIFF. [lamely] Well, I meant him too.

HAPPY. He admires Pop.

LINDA. Biff, dear, if you don’t have any feeling for him, then you can’t have any feeling for me.

BIFF. Sure I can, Mom.

LINDA. No. You can’t just come to see me, because I love him. [With a threat, but only a threat, of tears] He’s the dearest man in the world to me, and I won’t have anyone making him feel unwanted and low and blue. You’ve got to make up your mind now, darling, there’s no leeway anymore. Either he’s your father and you pay him that respect, or else you’re not to come here. I know he’s not easy to get along with — nobody knows that better than me — but …

WILLY. [from the left, with a laugh] Hey, hey, Biffo!

BIFF. [starting to go out after Willy] What the hell is the matter with him? [Happy stops him]

LINDA. Don’t — don’t go near him!

BIFF. Stop making excuses for him! He always, always wiped the floor with you. Never had an ounce of respect for you.

HAPPY. He’s always had respect for –

BIFF. What the hell do you know about it?

HAPPY. Just don’t call him crazy!

BIFF. He’s got no character — Charley wouldn’t do that. Not in his own house — spewing out that vomit from his mind.

HAPPY. Charley never had to cope with what he’s got to.

BIFF. People are worse off than Willy Loman. Believe me, I’ve seen them!

LINDA. Then make Charley your father, Biff. You can’t do that, can you? I don’t say he’s a great man. Willy Loman never made a lot of money. His name was never in the paper. He’s not the finest character that ever lived. But he’s a human being, and a terrible thing is happening to him. So attention must be paid. He’s not to be allowed to fall into his grave like an old dog. Attention, attention must be finally paid to such a person. You called him crazy –

BIFF. I didn’t mean –

LINDA. No, a lot of people think he’s lost his — balance. But you don’t have to be very smart to know what his trouble is. The man is exhausted.

HAPPY. Sure!

LINDA. A small man can be just as exhausted as a great man. He works for a company thirty-six years this March, opens up unheard-of territories to their trademark, and now in his old age they take his salary away.

HAPPY. I didn’t know that, Mom.

LINDA. You never asked, my dear! Now that you get your spending money someplace else you don’t trouble your mind with him.

HAPPY. But I gave you money last –

LINDA. Christmas time, fifty dollars! To fix the hot water it cost ninety-seven fifty! For five weeks he’s been on straight commission, like a beginner, an unknown.

BIFF. Those ungrateful bastards!

LINDA. Are they any worse than his sons? When he brought them business, when he was young, they were glad to see him. But now his old friends, the old buyers that loved him so and always found some order to hand him in a pinch — they’re all dead, retired. He used to be able to make six, seven calls a day in Boston. Now he takes his valises out of the car and puts them back and takes them out again and he’s exhausted. Instead of walking he talks now. He drives seven hundred miles, and when he gets there no one knows him any more, no one welcomes him. And what goes through a man’s mind, driving seven hundred miles home without having earned a cent? Why shouldn’t he talk to himself? Why? When he has to go to Charley’s and borrow fifty dollars a week and pretend to me that it’s his pay? How long can that go on? How long? You see what I’m sitting here and waiting for? And you tell me he has no character? The man who never worked a day but for your benefit? When does he get the medal for that? Is this his reward — to turn around at the age of sixty-three and find his sons, who he loved better than his life, one a philandering bum –

HAPPY. Mom!

LINDA. That’s all you are, my baby! [to Biff] And you! What happened to the love you had for him? You were such pals! How you used to talk to him on the phone every night! How lonely he was till he could come home to you!

BIFF. All right, Mom. I’ll live here in my room, and I’ll get a job. I’ll keep away from him, that’s all.

LINDA. No, Biff. You can’t stay here and fight all the time.

BIFF. He threw me out of this house, remember that.

LILNDA. Why did he do that? I never knew why.

BIFF. Because I know he’s a fake and he doesn’t like anybody around who knows!

LINDA. Why a fake? In what way? What do you mean?

BIFF. Just don’t lay it all at my feet. It’s between me and him — that’s all I have to say. I’ll chip in from now on. He’ll settle for half my pay check. He’ll be all right. I’m going to bed. [He starts for the stairs]

LINDA. He won’t be all right.

2011-12-14T05:59:00.000-08:00

моля те, умолявам те, не ме карай да говоря. не искам да си отварям устата и както всеки път досега да разруша всичко наоколо с комичната си непохватност.
искам просто да те гледам, тихо и безучастно. забрави, че ме има, защото аз вече забравих за себе си. искам да се свия на топка и да те гледам тайно от някой ъгъл на тази шумна стая, да следя движенията ти, да слушам думите ти, да се стряскам, когато повишаваш тон, и да се успокоявам отново, когато се усмихнеш. нямам нищо освен очите си, с които да изследвам твоята повърхност и дълбочина. всичко друго е безвъзвратно изгубено.
да си призрак е малко тъжно понякога, да си прозрачен и кристален е това, за което уж всички мечтаем, а когато мечтата се изпълни ти се иска поне още пет минути да си плътен и тежък, там в света на земляните.
късно е. аз вече се разтварям във въздуха. забрави, че ме има, защото безплътното ми присъствие си остава незабелязано, дори и от теб.
никога не съм била по-щастлива и по-нещастна едновременно. за първи път гледам към теб и не виждам себе си. а теб. оставям те да бъдеш все така прекрасен и все така себе си. аз отлитам.

2011-12-14T05:53:00.001-08:00

да завоюваш собствената си тишина е изкуство само за пораснали деца

2011-12-14T05:06:00.000-08:00

ако има нещо, което умея със завидна лекота, то това е да мълча.
сребърна тишина, в която отеква собствената ми истина.
горчивите признания пред себе си носят най-голямото щастие и най-голямата тъга.

да видиш себе си в тъмното е утеха.

2011-12-14T05:03:00.000-08:00

глътвам си всичките истини обратно навътре
далеч от теб

2011-12-11T12:48:00.000-08:00

Всеки истински пътник знае, че животът е смърт, която се изживява всяка секунда.

the passenger

2011-12-10T07:58:00.000-08:00

цяла вечност живея и спя в огледалната стая. стените тук са прекалено чупливи и носят със себе си само проклятия. единственият ми шанс да оцелея е да покрия със скрежа на собствения ми леден дъх всяко огледало и да забравя за себе си завинаги.

I found the island

2011-12-05T05:39:00.000-08:00

i still believe in paradise
but now at least i know it's not some place you can look for
cause it's not where you go
it's how you feel for a moment in your life
and if you find that moment it lasts forever

2011-11-26T06:06:00.001-08:00

Ръка държаща джойнт се приближава към уста. Устата дръпва звучно и задържа дима, след което го издишва бавно.
Момиче и момче са застанали на ръба на бент. Под тях водата буйно препуска и хвърля пръски чак до горе, където са те. Момичето държи изпушен наполовина джойнт
МОМИЧЕ
Разбираш ли? Вибрациите на земята се повишават, а с това и нашите вибрации. И който е вибрирал на кофти честота… просто изгаря. Пуф! (прави жест с ръка) Няма го.
МОМЧЕ
Ако няма да го пушиш тоя джойнт, ми го дай. Ще даде фира.
Момичето поглежда момчето, дръпва си и му подава цигарата. Той дръпва.
МОМИЧЕ
Теб май не ти е много интересно…
Момчето издиша дима и се заглежда надолу към водата.
МОМЧЕ
Интересно ми е.
МОМИЧЕ (разпалено)
Добре, никога ли не си си мислил за края на света?
МОМЧЕ
Мислил съм си, просто…
Момичето го поглежда въпросително.
МОМИЧЕ
Какво?
МОМЧЕ
Просто понякога си мисля, че края на света вече е дошъл.
МОМИЧЕ
Не разбирам… Как така вече е дошъл?
МОМЧЕ
Ами така. Светът отдавна е свършил и просто догаря. И ние заедно с него.
Момчето поглежда догарящия джойнт и го пуска да падне във водата отдолу.
МОМИЧЕ
Ей! Имаше още малко…

people won't be people

2011-11-25T06:40:00.000-08:00

2011-11-13T01:55:00.001-08:00

уж носех огъня в сърцето си, но явно съм го изпуснала някъде по пътя или по-скоро в някоя от отбивките. на негово място откривам само смръзващ кръвта хлад и празнина. това не е пустинята, за която мечтаех.

2011-11-12T04:45:00.001-08:00

just when i discovered the meaning of life, they changed it. crap.

2011-11-11T10:59:00.000-08:00

днешният ден би трябвало да е специален, особено за човек, чието число на съдбата е 11.
в 11:11 на 11.11.11. аз пътувах в 102, слушах Keep the streets empty for me на Fever Ray и си мислех как никога не ми е било по-студено. отвътре.

2011-11-11T06:40:00.000-08:00

думите ти са мъртви птици, отрупали жиците на забравено от бога място.

2011-11-09T12:47:00.000-08:00

they say home is where it hurts. then comes the question: is it you or is it me, my home...

2011-11-09T01:16:00.001-08:00

truth doesn't make a noise

2011-11-06T02:50:00.001-08:00

-Hello, unconscious.
-Hello, Mariana.
-Is that a dildo you hold, unconscious?
-Yep.
-Shit. I didn't know it's that time of the month...

2011-11-04T08:12:00.000-07:00

I'm so tired of playing
Playing with this bow and arrow
Gonna give my heart away
Leave it to the other girls to play
For I've been a temptress too long

2011-11-04T06:32:00.001-07:00

Бедни ми, Йорик!

2011-11-04T05:53:00.000-07:00

seven deserts away from my own self.

Do you carry the fire?

2011-11-04T05:52:00.001-07:00

2011-11-04T02:26:00.001-07:00

бих изтрила всичко, стига да бях написала нещо

ничия земя

2011-11-02T07:32:00.000-07:00

има вечери, в които нищо не може да ме убеди в противното - аз съм ничия земя, неуловима гад, която оставя белези след себе си, моментът между отиващия си ден и настъпващата нощ, безформена желирана маса без име и посока.

има сутрини, в които осъзнавам колко е глупава цялата тази игра с идентичността "липса на идентичност" и как е време да спра да се драпам толкова силно, ако поне мъничко искам да се различавам от всички останали вонящи чекиджии.

има дни, нощи, секунди, безименни улици, стари тефтери, по които крача уверено или се търкалям заслепена от скоростта на собствената си тъпотия и се моля: моля се да се намери поне един човек, който да напише нещо за мен, защото ме обича. след което се сещам, че не един и двама са писали за мен, защото са се обичали прекалено много и ми става едно такова мега безлично.

липсва ми манията по края на света. замествам я с омразата си към гълъбите и към собствената ми свръх-слепота. чао.

2011-11-02T04:51:00.000-07:00

2011-10-28T07:42:00.000-07:00

“People don’t want their lives fixed. Nobody wants their problems solved. Their dramas. Their distractions. Their stories resolved. Their messes cleaned up. Because what would they have left? Just the big scary unknown.”

2011-10-25T06:59:00.001-07:00

кое е по-добре да живееш за идеята или да умреш за нея?

David Rakoff

2011-10-25T03:49:00.001-07:00

The scorpion was hamstrung, his tail all aquiver;
just how would he manage to get across the river?
“The water’s so deep,” he observed with a sigh,
which pricked at the ears of the tortoise nearby.
“Well why don’t you swim?” asked the slow-moving fellow,
“unless you’re afraid. I mean, what are you, yellow?”
“It isn’t a matter of fear or of whim,”
said the scorpion,
“but that i don’t know how to swim.”
“Ah, forgive me. I didn’t mean to be glib when
I said that. I figured you were an amphibian.”
“No offense taken,” the scorpion replied,
“but how about you help me to reach the far side?
You swim like a dream, and you have what I lack.
Let’s say you take me across on your back?”
“I’m really not sure that’s the best thing to do,”
said the tortoise, “now that I see that it’s you.
You’ve a less than ideal reputation preceding:
there’s talk of your victims all poisoned and bleeding.
You’re the scorpion — and how can I say this — but, well,
I just don’t feel safe with you riding my shell.”
The scorpion replied, “What would killing you prove?
We’d both drown, so tell me: how would that behoove
me to basically die at my very own hand
when all I desire is to be on dry land?”
The tortoise considered the scorpion’s defense.
When he gave it some thought, it made perfect sense.
The niggling voice in his mind he ignored,
and he swam to the bank and called out: “Climb aboard!”
But just a few moments from when they set sail,
the scorpion lashed out with his venomous tail.
The tortoise too late understood that he’d blundered
when he felt his flesh stabbed and his carapace sundered.
As he fought for his life, he said, “tell me why
you have done this! For now we will surely both die!”
“I don’t know!” cried the scorpion. “You never should trust
a creature like me because poison I must!
I’d claim some remorse or at least some compunction,
but I just can’t help it; my form is my function.
You thought I’d behave like my cousin, the crab,
but unlike him, it is but my nature to stab.”
The tortoise expired with one final quiver.
And then both of them sank, swallowed up by the river.
The tortoise was wrong to ignore all his doubts —
because in the end, friends, our natures wins out.
So: what can we learn from their watery ends?
Is there some lesson on how to be friends?
I think what it means is that central to living
a life that is good is a life that’s forgiving.
We’re creatures of contact, regardless of whether
we kiss or we wound. Still, we must come together.
Though it may spell destruction, we still ask for more —
since it beats staying dry but so lonely on shore.
So we make ourselves open while knowing full well
it’s essentially saying, “please, come pierce my shell.”

2011-10-25T02:08:00.000-07:00

копеле, има професия консултант по щастие. КОНСУЛТАНТ ПО ЩАСТИЕ! ще взема да стана аз един консултант по курове, да се свърши тва безпаричие.

2011-10-24T04:57:00.000-07:00

аз=ти=той=тя=аз

2011-10-24T04:20:00.001-07:00

you're too wise to be cool, you're too deep to be good, you're too weak to be sold

манифестът на един скорпион

2011-10-24T03:35:00.000-07:00

she said: you're too deep to be good

някои го предпочитат горещо. някои го предпочитат небрежно и леко, вълнички на повърхността на вмирисано и застояло от цяла вечност езеро. някои обичат да атрофират, да се разлагат, да градят измислени кули около себе си и да им дават имена. здраве, щастие, успехи. парички, приятели и сбъднати мечти.

трудно е да се гмурнеш на дълбокото. трудно е да продължиш да плуваш, въпреки че въздухът ти отдавна е свършил. трудно е да излезеш на студеното, сам и гол в тъмното.

не искам твоето признание. не искам да ме разбираш. не искам да отговарям на очакванията ти. не искам да се усмихвам през цялото време, само защото така е по-лесно за смилане. не искам да ми даваш имена. не ми пука дали съм нормална или ненормална, дали съм модерна или клиширана. ако ти не знаеш кой си, не търси идентичността си в моята кочинка.

огледалото се покрива със скреж от собствения ти дъх.

от двете страни на монетата или по-добре по ръба?

по-скоро бих убила, отколкото да живея наполовина.

невидими изчадия

2011-10-14T15:52:00.000-07:00

"Кога бъдещето от обещание се превърна в заплаха?"
"Нищо в мен не е оригинално. Аз съм плод на обединеното усилие на всички хора, които някога съм познавала."
"Когато не знаем кого да мразим, мразим себе си."
"Хубавият воал казва: Никой не ни е представил един на друг. Ти си наградата зад врата номер три. Ти си дамата - или тигърът. В нашия свят, където никой вече не може да запази тайна, хубавият воал казва: Благодаря ви, че не споделихте с мен."

Каква е думата за обратното на блясък?

2011-10-12T12:34:00.001-07:00

2011-10-08T15:23:00.000-07:00

по-тиха от земята. по-ниска от предсмъртен писък.

С о ф и я

2011-10-03T02:33:00.000-07:00

Половината хора, които познавам псуват неделята като най-шибания ден. Другата половина правят същото, но с понеделника. Родена съм в София и съм наясно, че няма сила, която да прекъсне пъпната връв, която ме свързва с това бетонно изчадие. Не съм се и надявала, че този град може да ме изненада с нещо. Сгреших.
4.30 А.М. Събуждам се. Пружините на матрака, завещан ми от съквартирантката, игриво гъделичкат изтормозения ми гръбнак. Метър по надолу, поредният клошар си говори сам и псува държавата, точно под моя прозорец. Започвам да шавам в леглото като мушица, попаднала в забравена от Бога паяжина. Един телефонен разговор и вече съм облечена.
Навън.
Да бродиш из София в 5 сутринта може да бъде много романтично. Може да срещнеш много вчерашни или много утрешни образи. Пияници и парти животни или пък усърдни работяги, бързащи за първия трамвай. Не и във времето между неделя и понеделник. Това е вакуум, черна дупка в седмицата, която няма дефиниция. Няма пияници, защото всички спят, уморени от уикенда. И работяги също няма, защото никой не е толкова луд, че да стане в 5 сутринта, за да отиде на работа в шибания понеделник.
Тихо е и някак съвършено. Краката ми стъпват точно там, където трябва. Вървя смело и не изпитвам студ, макар и да се предполага, че трябва да е обратното. С всяка стъпка увереността ми ескалира до неузнаваеми размери. Няма и една тъмна фигура, която да даде воля на въображението ми. Никой, абсолютно никой не смее да влезе във времевата невъзможност, която дели края /на предишната седмица/ от началото /на следващата/. Спирам за миг и оставам съществото ми да се слее с моята майка-мащеха, която расте, но не хубавее. Обичам този град, колкото и го мразя. Връзката между мен и София има булемичен характер. Аз не се храня от този град, аз се тъпча с него. Само лятото мога да си позволя да мина на диета и да се лиша от софийските изкушения. Тогава отслабвам и ставам по-лека. Лятото обаче отмина. Аз отново тежа, поредното паве на една тъжна и безкрайна улица.
5.30 А.М. Изпълнена с любов, към този град и всички други, спирам пред входа на поредната кооперация, в която живее поредното име от един все по-дълъг указател. Още съм пияна /от уикенда/ и същевременно никога не съм била по-будна и готова /за работа/. От петия етаж на поредната поредност литва връзка с ключове. Аз я хващам с учудващата ловкост и за последен път поглеждам сляпото безвремие. Отключвам и влизам и оставям в лапите на града моето лично предживотно послание - сама съм и сама ще бъда винаги, но знам, че поне ти ще ме разбереш, моя София.

2011-09-27T05:46:00.001-07:00

На зеления остров заспивам сама. Не бягам от тишината, просто търся реалности между паяжините.

Отварям очи. През големия ми френски прозорец ме гледа един съвсем не френски град и тихичко ми се присмива с ранния сутрешен цинизъм на понеделника. Удрям един юмрук на алармата на часовника и заравям обратно глава във възглавницата. Не повече от пет секунди, преди първият клаксон за деня да прониже ушите ми. Отказвам се и отвивам одеалото с демонстративно нежелание. Да му го начукам. На града.

Да наречеш неона свой дом.

Минута и половина, докато кафето ми стане готово. Продължавам да търся отговор на въпроса „Защо се преместих тук?”. Този град не е просто огромен, претъпкан и задушаващ. Този град ми се подиграва във всяка една секунда. Всеки път когато се огледам в някой от лъскавите му небостъргачи, всеки път когато докосна някоя от булемичните му кофи за боклук, за да изхвърля опаковката си от поредния бургер, всеки път когато си купя презервативи от киоска за вестници и презервативи, всеки път когато плача сама тихо притисната от себе си в някой ъгъл... Всеки път аз чувам свръхорганичния смях на това чудовище и не намирам сили да го погледна в очите и да му отвърна подобаващо. Вместо това аз избирам да се крия.

Отвъд този сън чака следващият. Не спирам да рисувам отворени врати.

Купих си розовата поставка за кафе от един магазин в китайския квартал. Хареса ми голото манга момиче, но може би избързах с предположението, че ще отива на сивия ми крайслер. Набивам спирачки и кафето ми се разлива по скоростния лост. Това се случва винаги в понеделник, винаги на това място – някой ме засича на ъгъла на пощата и готиния магазин със зелената рокля, за която мечтая от два месеца. Странно, че никой не я купува. Понякога си мисля, че ако най-сетне се бръкна с половината си заплата и си я взема, ще разваля проклятието на разливащото се кафе. А може би просто трябва да изхвърля тоя розов кич и да си купя нормална поставка от някоя бензиностанция.

Думите са криво огледало в ръцете на колебливата мисъл.

„Казвам се Питър Кастауей. Денем работя като счетоводител в спедиторска фирма. Първата обява, която намерих, когато дойдох в този град, и последната, на която изпратих оскъдната си автобиография. Сутрин ставам в 7 часа, до 8 часа съм закусил и съм изпил първото си кафе. В 9 съм в офиса и включвам компютъра си. В 5 без 5 следобяд го изключвам, предавам отчетите на прекия си шеф и си изхвърлям чашите от останалите три кафета за деня в кошчето за боклук до входната врата. В 6 часа се прибирам вкъщи. До 8 и половина седя в тъмното и дишам собствената си невъзможност. В 9 часа паля лампите и отивам в банята. До 9 и 15 се къпя, след това се бръсна. В 9 и 20 отварям вратата на гардероба си и вадя от там червена рокля, не зелена. До 10 часа седя и се наблюдавам в огледалото, понякога и плача. В 11 часа вечерта отварям вратата на средно-големия си апартамент, който се намира на 11-тия етаж от общо 18. В 11.05 съм на улицата, малък мъж в малка червена рокля, затворил очи, дишащ тъжно и бавно.”

11.27. Оставям бележката, а тя литва и вече я виждам как подминава седемнайстия етаж. Стъпалата ми се отлепят и аз тръгвам след нея. Забравих да добавя: „Да му го начукам. На града”.

2011-09-17T05:03:00.000-07:00

\

Много сънища назад, пак там - в София град. Честит празник, Мордор.

2011-09-07T04:23:00.000-07:00

да счупя саксията
да изтръгна корените
да пръсна пръстта из градината
да заровя коси в земята
да замълча завинаги

2011-08-18T07:16:00.001-07:00

тази точка не е остров

2011-07-23T16:11:00.001-07:00

В дъното – камбани бият глухо, за да има какво да отпразнуват слепите.
На върха – вятърът изсушава очите на виждащите и те предават себе си в името на свободата.

сутрин

2011-07-23T16:08:00.001-07:00

Добро утро.
Първото нещо, което виждам, е светлина. Бяла и изпепеляваща. Това би трябвало да е денят или поне така го описват. Фокус. Това са очите му. Може би те са светлината или просто си измислям някакъв обект, за да не се загубя в това златно-бяло безвремие.
Добре ли си?
Думите идват от дъното на някаква огромна пещера. Това би трябвало да е устата му или просто ехото на собственото ми бездънно сърце. Ръка хваща ръката ми. Глава се допира до моята и аз затварям отново очи.

2011-07-23T16:07:00.000-07:00

Направихме си тази среща преди две години. Два пъти по 365 дни чакане. Пръстите ми загрубяха от ровене в пръстта, очите ми се смалиха от взиране в слънцето и в това, което го няма. Не един и два пъти се сривах, потъвах в случайно изкопани на пътя пропасти, завещани ми от други в друго време. Връщах се обратно, заради теб. За да ме видиш силна, когато и да дойдеш. Две години чаках да ме видиш.
Тук няма време, няма и часовници. Дори не знам изминаха ли две години или само два дни. Смисълът се губи с всяка настъпваща нощ и остава само утайката от светлината по контурите на дърветата.
Отдавна останах без дрехи. Може би ги загубих преди две години, а може би преди два дни. Обличам се в липсата ти, завивам се с нуждата си и тръгвам напред. До следващата невъзможна среща.

2011-06-28T06:06:00.000-07:00

широко затворени очи

невъзможните

2011-06-21T06:32:00.000-07:00

червени фенери
изкуствени сенки
разминаващи се улици
на чиито пресечки
дебнат просяци
и курви
неонови насекоми
в циркови костюми
мъртвородени деца

беизменни
отпечатъци
на нощта

2011-06-21T02:39:00.000-07:00

2011-06-17T05:49:00.000-07:00

три бомбета се въртят
в ръцете на жонгльора
усмивката червена
очите черни като гроб

2011-06-17T05:40:00.000-07:00

от двете ми страни
текат реки
животът на другите

след деня/преди нощта

2011-06-15T11:04:00.000-07:00

Оглеждам стаята. Всичко си е на мястото и нищо не е същото като преди. Сякаш влизам тук за първи път.
- Опишете ни. Как се чувствате.
- Кратко.
Помня, че отсъствах. Колко? Седмица, месец? Няколко вълма от прах под леглото ми говорят, че все пак ме е нямало известно време. Нито знак повече.
- Бихте ли пояснили.
- Какво по-точно?
- Казахте, че се чувствате кратко. Какво означава това.
Взимам някакъв дезодорант от тоалетката и го помирисвам. Поглеждам срока на годност. От тази година е.
- Ами, означава кратко. Обратното на дълго. Имам начало и край, но за части от секундата. Почти незабележимо.
- Хм.
Експеримент, да. Сега си спомням. Участвах в експеримент, три жени почукаха на вратата ми. Беше неделя и валеше много неделно. Аз бях все още съботна, лежах и ми се гадеше. Не помня нищо от съботата, нито от неделята, която вървеше с нея. Освен почукването на вратата. Три пъти. Три жени.
- Как е вратът ви?
- Моля?!
- Врата, боли ли ви? Схващане, изтръпване, иглички?
- Ми, не.
Нямаха тела. Само усти, които крещят без звук. Помислих, че още съм пияна.
- Всъщност гърбът ме боли. Щрака, някакво странно... Като врата, която непрекъснато се отключва и заключва.
- Добре.
Повърнах. После започнах да губя сетивата си. Взеха ми първо слуха, после зрението. Нямах крака и ръце. Нямах тяло. Змия, захапала опашката си.
- Какво му е добре-то?
- Свободна сте.
- Моля?
Пустинята ме обгърна. Душата ми се превърна в пясък, който покри цялата земя.
- Свободна сте.

Всичко е на мястото си и нищо не е същото като преди. Отключвам вратата и излизам.

2011-06-15T08:41:00.000-07:00

40 години ще нося проклятието
морета, планини, пустини
ще чезнат под грапавите стъпала

песен за нероденото слънце

2011-06-15T08:10:00.001-07:00

нощта е болезнено глуха и далечна
паяжина улавя мисълта и я изяжда
а на нейно място се ражда
хилядолистно чудовище

2011-06-15T05:46:00.001-07:00

преди точно две години без един месец те поканих да погледаме звездите. ти прие и дори ми посочи нашата. навярно вече е умряла, също както умряхме аз и ти с първите изречени думи. какво си казахме тогава? имената или нещо за стогодишната жажда, която ни срещна?
три валкирии ми казаха да намеря друг живот. къде да го търся попитах, докато гледах отражението си в езерото.
имам нужда от присъствието ти в тъмното. но ти чезнеш около огъня по-бързо и от мен.
този бряг е невъзможен. виждам те да крачиш уверено по пясъка. струва ми се, че ти помахвам, но това е само поредната вълна, която изчезва безименно.
напускам съня ни като дете изхвърлено от пещерата, сляпо и безпомощно/всевиждащо и могъщо в незнанието си.

сън

2011-06-15T03:09:00.000-07:00

наполовина съм в морето
то ме тегли майчински навътре
миг преди да се върна в утробата
отварям очите си
на брега са разпръснати
безброй много раковини
чакат ме от хиляда години
да ги забележа
послания от мъртвите
реверанс към незрящите
протягам ръцете си
но никога достатъчно
миг преди да напусна утробата
започвам да плача
и не спирам никога

2011-06-10T16:03:00.001-07:00

уж съм млада. уж се водя красива и минавам за умна. уж животът е безкрайно приключение с влакче и ръцете горе, разбираш ли. защо тогава така не ме ебе? защо искам да кажа край на цялата шведска маса, да покажа среден пръст на келнерите и да изляза без дрехи сама, навън на студеното? защо всеки ден отивам до ръба и жадно попивам безкрая и мрака?
всяка нощ сънувам как бродя в пустиня. безброй години ходя без вода и без храна и без дума обелена. търся всичко, а намирам нищо. и на всичкото отгоре съм доволна.
будя се от съня, пресъхнала и жадна за пясък и пустош.
седем маски, които редувам според настроението и шепота на луната.
а уж съм млада, а се чувствам сто годишна.

няма име

2011-06-10T04:53:00.000-07:00

тази история няма име. няма начало и край, няма герои, конфликт, идея и контра-идея. тази история не е писана и няма да бъде прочетена никога. никой не я е разказвал около огъня и не я е пял преди лягане.
ние никога не сме живяли, не сме се усмихвали, не сме плакали с дъжда в затвора на юнските нощи. никога не сме рязали ръцете си, не сме разменяли обляни в кръв думи по средата на нищото. не сме пили евтино вино, направо от бутилката. не сме чакали самотни на гарата с празни от мисъл куфари.
ние никога не сме.
сън. и двамата сме мъртви, без дори да сме се раждали. това е полет на рядка птица, за която малко хора са чували и още по-малко са виждали. това е капка вода, изчезваща в стовековната пръст на поредното място на тази земя. това е най-обикновен слънчев лъч, който изминава цялата вселена преди да пръсне зениците на нищо неподозиращите.
мозъците капят по стопените часовници.
мъртвите клони шептят.
тази история няма име.

2011-06-09T05:34:00.000-07:00

толкова силно и плътно те няма
че започвам да давам имена на въздуха

08.06.11

2011-06-09T03:15:00.001-07:00

Леглото ми е цялото в кръв.
На върха на тази изстрадана купчина от завивки -
аз и той, пушим цигара от цигара
и се носим в задимено безвремие.
Прокрадвам се между редовете
на една дълго писана поема.
А той не спира да шепти.
Говори прекалено тихо и прекалено на френски.
Пускам думите му да се разтворят в моята абсолютна свобода.
Разбирам те напълно.
Разбирам за симфонията, която пишеш.
Разбирам за любовта, вселената, звездите.
Разбирам колко съм прекрасна и колко искаш да останем заедно завинаги.
Разбирам, че всичко е толкова евтино,
че една друга аз би захвърлила тази нощ в кошчето заедно с другите истории.
Имаме един час.
В 6 сутринта отлиташ обратно в Париж,
при миналото и бъдешето, при нея и други местоимения.
Какво ще си кажем за този един час?
Ще си говорим ли изобщо
или ще правим любов и после пак ще пушим дълго бавно болящо?
Заваля. Това сега романтично ли е или просто е?
Казваш ми, че искаш втори живот само за мен.
Аз ти се усмихвам и се разтварям в нашата невъзможност.
Толкова съм силна и свободна, че затварям очи,
докато ти се увърташ около мен, слаб, тъжен и отчаян.
Заедно се издигаме над малкото синьо балонче и потъваме в мрака.
Още утре ще искам да ти кажа
колко съм уморена да бъда силна и свободна.
Колко много искам да съм твоя,
да се увъртам около теб слаба, тъжна и отчаяна и да ти шепна.
Още утре ще плача и ще те моля
да ме свалиш от поредния кръст, на който съм се разпънала сама.
Не искам да чакам и този кръст да изгнива,
за да се срина и аз заедно с него.
Всичко това, ще ти го кажа утре,
когато вече те няма, за да ме видиш и чуеш, слаба и малка.
Сега е 3 след полунощ.
Три часа, които не приемат утрешния ден и вманиачено се вкопчват в предишния.
Загасвам последния фас на перваза.
От стената на тази осемдесет-годишна сграда
се отлюпва парче мазилка.
Някой отсреща се буди и светва лампата. После я гаси и заспива.

на гарата

2011-06-06T10:12:00.000-07:00

цифрите се сменят
капещо аналогово време
заминава
отлепяне от стъпалото
помахване през отворен прозорец
прозорецът се затваря
сълзите не смогват
да се разпръснат
към адресатите си
безметежно
тази повърхност няма измитане
заместители на спомени
опаковки, дъвки, фасове
фасове
артефакти на очакването
в очакване на фактите
той е тук (там)
тя е тук (там)
сега (не)
пристигат
или заминават
пътници

2011-06-06T10:11:00.000-07:00

духът ми е затворен в часовника
издъхва
притиснат от две стопени стрелки

2011-04-13T13:24:00.001-07:00

Ебаси, къде попаднах?
Какво пия? Бира. Добре. Всъщност въобще не е добре на фона на предишното количество мастика. Винаги съм мразела мастика, мирише ми на лекарство. Всъщност не е това проблемът. Мирише ми на Големите, на света на възрастните. Напомня ми колко се плашех като малка от мисълта, че и аз като порасна трябва да пия кафе и алкохол. Искаше ми се да умра, само като си представях, че трябва да направя този вселенски компромис и да допускам до гърлото си някакви ужасни гадости, само защото така се предполага, разбираш ли.
И така – къде попаднах? Той играе билярд с неговия приятел. Неговият приятел ме кефи, държи се добре с мен. Напълно наясно съм, че ми се кефи. Напълно наясно съм още, че гаджето му вече ме мрази, но това до голяма степен също ме кефи. Аз съм малка, жилава, енергична. Имам хубава коса и гладка кожа. Те нямат. Те миришат на много мастика. Аз мириша на първата мастика през живота си и е чаровно. Кого заблуждавам? Всичко това не ми е достатъчно. Не ми е достатъчно твърдото знание, че аз съм много повече от тях, само защото имам едни минус 10 години в егенето си. Искам сигурност. Опитвам се да я получа с късата си рокля, въпреки бруталния вятър. Дали те виждат как треперя от студ и от страх?
Ще ми се да се направя на момче. Ще ми се да отида и да играя. Билярд или някоя друга игра, квото кажат. Избирам да седна на ръба на перваза с вдигнати крака. Не ми пука, че изглеждам като курва. Това е единствената ми сигурност сега. Явно да си на 19 върви с отчаяните показности, като да си размахваш секси тялото в очите на тези, които няма да го притежават.
Добре, ще направя разбор. Той играе билярд. Знам, че ми се кефи, но не достатъчно. Той никога няма да е мой. Прекалено е луд и все още лудее по друга, по-голяма и по-решителна от мен. Неговият приятел също играе билярд. Той ми се кефи, но е по-голям и по-нерешителен от мен. Освен това жена му е наоколо, а той няма да жертва тази сигурност за моята неуловима природа. Вдясно до бара има още двама. Мацката е готина и си лафи с мен, пичът изглежда точен. Нищо общо с моя свят, не мога да играя там. За пореден път трябва да играя сама.
Допивам бирата. Не виждам почти нищо, късогледа съм от десет години, но не правя нищо по въпроса. Изглежда ми ок да съм умишлено кьорава. Попълва липсващите полета в таблицата на идентичността ми... Ебаси тъпотията.
Той ме хваща за лакътя. Кво стана, бе? Извън бара сме. Той ми вика, мега пиян е. Чакай, чакай малко. Тъкмо си правех разбора, защо ме прекъсна?! Крещи ми някакви ужасни неща. Къде попаднах? Точно там, където исках, само дето не е така, както си го представях. Ето сега, казвам си, е моментът, в който аз няма да простя. Вече си представям как се събужда сутринта до мен, кървясалите му очи ме поглеждат с онази типичната мъжка слабост, а аз вирвам 19-годишно носле и затварям вратите си завинаги. Ебаси тъпотията. Въобще не правя така. Егото ми се смалява с триста.
...
Събуждам се на скалите. В небето над мен сигнално крещят светкавици. Ужасно е красиво, но духа прекалено много. Размърдвам се, краката ми са издрани от острите камъни. Въобще не трябваше да слагам толкова къса рокля с този брутален вятър навън. Трябват ми няколко секунди, за да се сетя, че в момента го мразя. С добре изиграно презрение го събуждам. Напълно наясно съм, че малкият ми театър ще се провали с гръм и трясък. Въпреки отблъскващите му кървясали очи, които ще видя само след няколко часа, аз ще простя. Той става и тръваме. Вървим на метър един от друг и залитаме. Минаваме покрай бара, готината мацка и точният пич са там и ни махат. Напълно съзнавам унижението, но ми се спи прекалено много, за да ми пука. Позволявам си да излеждам смачкана, унижена и слаба. Утре ще му мисля. Когато изричам това на ум, се сещам, че то вече е утре, но вече няма значение. Завивам се през глава и тегля една майна на времето.

с р е щ а

2011-04-08T16:48:00.001-07:00

- Здрасти.
- Какво искаш?
Гледам топлите й кафеви очи. Може би малко приличат на моите, но не са толкова дълбоки. Харесвам това.
- Не искам нищо конкретно по принцип.
- Моля?
Излъгах я. Нямаше как да не го направя. Първо излъгах себе си, после и нея. Така правя винаги.
- Викам, не знам какво искам.
- Ти даваш ли си сметка, че въобще не се познаваме?
Естествено, че си давам сметка. Все пак седя сама срещу огледалото. Би било нелепо да си мисля, че има още някой в стаята освен мен, нали?
- Лъжеш се. Аз те познавам. Ти си като мен.
- Въобще не ме познаваш. Не знаеш нищо за мен. Не знаеш дали обичам да плача на депресираща музика. Не знаеш дали обичам да целувам непознати по баровете. Нищичко.
- Е, добре. Ма бих искала да зная. Искам да те разбера.
- Откажи се. За кво ти е? Въобще не те разбирам. Остави ме.
В никакъв случай. Няма да я оставя. Тя е също като мен, сигурна съм! Добре, не съм сто процента сигурна, но само защото не ми е в стила. Гледам устните й и се раздирам. Искам да я целуна. Сега.
- Може ли да те целуна?
- Къв ти е проблемът, бе?
- Ти си ми проблемът. Добре, аз съм си проблемът. Но то не пречи. Помогни ми да си се реша.
- Ти си луда.
Добре, луда съм. Е, и? Защо всичко трябва да е толкова сложно? Искам да я целуна, баси.
- Моля те, не си тръгвай. Имам нужда да знам, че си наоколо. Прави ме по-жива.
- Почваш да ме дразниш. Супер много.
- Не съм искала да те дразня, съжалявам.
Пауза.
- Съжалявам, че казах съжалявам. Искаше ми се да изглеждам по-уверена. Просто исках да се обичаме.
- Не си падам по жени, сори. Айде, тръгвам си.
- Не!
Не! Не мога да я оставя да си тръгне така. И аз не си падам по жени. Ето сега ще й кажа нещо много силно и искрено и тя ще остане.
- Много ме е страх от гората.
- Какво?
- Когато бях малка, майка ми ме остави сама в една гора. Тя беше далеч и не чуваше как я виках. Не можех да помръдна, защото заплахата дебнеше отвсякъде. Исках да умра. И тогава видях. Две очи в тъмното, между сенчестите дървета. Една крава седеше по средата и ме гледаше.
- Оф, я си...
- Не! Чакай, не се ебавам, наистина. Страх ме е от гората, от сенките. И от крави супер много ме е страх!
Тя е крава. Даваш ли си сметка? Виж само очите й.
- Започва да става смешно.
- На мен не ми е смешно. Мен ми е зверски тъжно.
Пауза.
- Защо?
- Защото не те обичам. А супер много исках да те обичам.
Тишина.
- Защо мълчиш?
- Не знам какво да ти кажа.
- Кажи ми, че ме обичаш.
- Но ти току-що каза, че не ме обичаш. Как очакваш да ти го кажа?
- Ами така. Както очакваш, че като заминеш на море ще ти е яко. Болящо очакване, ако мога така да се изразя.
- Не мога да ти кажа такова нещо. И наистина трябва да тръгвам. Може някой път пак да си поговорим.
Тя наистина си тръгва.

Ще я последвам. Пристъпвам към огледалото. Тринайсет блестящи парченца падат на пода.

2011-04-08T15:42:00.001-07:00

Малкото чудовище не спира да ми се присмива. Седи в ъгъла на собствената ми стая и упорито гризе кабела на сешоара ми. Не издържам. Надничам през вратата на стаята и не мога да мръдна. Навън са демоните, вътре е то. Трябва да съм силна, не искам да ме победи. Не искам малките му нагли зъбки да гризат студените ми безкръвни пръсти така, както гризат кабела на сешоара ми сега. Моля те, махни го! То е зло, то е всичко най-тъмно и страшно, което съм сънувала. То е безкрайното, безплътно съдържание на тъмнината под леглото ми, когато бях на 4.
Всъщност никога не съм искала това кученце. Мислех си, че искам. Защото е сладко. Защото обичам да гушкам. Защото имам нужда от нещо малко и слабо, което да е мое. Но то въобще не е слабо. То ще ме убие, ще ме изяде. Не издържам.
„Да ти еба пичката лелина!”
Не казах това на глас. Помислих си го, когато затворих телефона. Добрите момичета не казват такива неща. Те никога не казват „не”. Дори когато казват „не”, го казват някак си отворено, с въпросителна накрая. Не? Не, моля те не ми го причинявай?
„Пътувам към вас. Нося кученцето, ще го гледаш тази вечер.”
Треперя, търся нещо, за което да се хвана, но залитам. Аз не исках това кученце, никога не съм го искала. Прости ми! Никога повече няма да си пожелавам нищо, нито това кученце, нито той да ме обича. Нито дори да бъда щастлива. Не искам да бъда щастлива, само махни това чудовище от стаята ми!
„Ти каза, че го искаш. Идвам към вас.”
Това е моят малък нелеп край. Пред вратата на собствената ми стая. Малкият урод започва да гризе всичко. Вече е унищожил бюрото ми и се заема със завивките на леглото. Моля те, не му позволявай да пипа портрета! Не го казвам на глас. Помислям си го, когато острите му зъбки се забиват в лицето й. От него остава само една пихтиеста дървесна каша.
Защо не мога да му кажа нищо? Той ми се смее по телефона. Чувам заплашителния кучешки лай от задната седалка. Опипвам ключалката на вратата, която няма да използвам само двайсет минути по-късно. Искам да се изплюя в телефона, да извадя нож и да го наръгам, веднага.
„Значи се разбрахме, ще ти звънна като съм пред вас.”
Не сме се разбрали! Не искам това куче! Махнете се и двамата. Пищя извинително. Извинявам се, както само едно момиче, което е изнасилвано в ъгъла може. Капитулация.
„Знаеш, че никога не бих те накарал да направиш нещо, което не искаш.”
Знам, разбира се... Не! Поддавам. Малкият демон е унищожил почти всичко и настъпва към мен. Прави го бавно и сигурно с присъствието, което аз никога не съм имала. Това е краят.
„Ще се чуем по-късно. Айде.”
Не си тръгвай! Аз те мразя, но по-силно мразя този малък изрод, който ми остави. Моля те, върни се и си го вземи. Аз обещавам никога да не си пожелавам нищо, дори това да съм щастлива. Няма проблем, бъди агресивен, притисни ме в ъгъла. Аз дори ще ти се извиня за това, че ме притискаш и ме боли. Просто се върни и си го вземи.
Виждам ги. Виждам малките зъбки. Съвършената усмивка на всичко, от което съм бягала някога. Краката ми са стовековен бетон, вкопан в паркета на собствения ми дом. То идва.
Не ми го причинявай?

писмо до вътрешното дете

2011-04-04T23:57:00.000-07:00

Обръщам се към теб. Четох писмото ти и се направих, че разбрах. Всъщност не разбрах нищо, поне не на съзнателно ниво.
Какво искаш? Искаш всички да те обичат ли или искаш да имаш много играчки? Искаш да пееш и да танцуваш под топли слънчеви лъчи или да хвърчиш надолу по някакъв стръмен склон? Не те разбирам грам. Защо толкова много те е страх? Нали аз съм тук, за да ти Обясня нещата... Не ме ли разбираш? Не ме ли чуваш, по дяволите?! Ето, изнерви ме. Накара ме да ти крещя. Не искам да ти крещя, престани да плачеш. Моля те, умолявам те. Ще ме накараш и мен да се разплача, а аз не плача от години. Не плача откакто се разделихме. Помня този миг - аз тръгнах, а ти остана.
Не можем да продължаваме така. Омръзна ми да те дърпам насила, а ти да пищиш и врещиш, така че да те чуят всички. Искам да съм щастлива, спокойна, съзнателна. Ти си моето несъзнателно, моето малко дете. Ръцете ми се умориха да те нося, а ти да буйстваш в прегръдката ми. Лъжа ли те? Кажи ми сега: лъжа ли те? Защо мълчиш? Това е твоето оръжие нали? Боже, ще ме съсипеш. Искам да намеря начин да общувам с теб. Но ти само мълчиш. Не ми казваш поне нещо малко, нещо повече от искам сладолед или някой да ме гушне. С теб в обятията ми изглеждам слаба и несигурна. Искам да съм силна, омръзна ми всички да се плашат от нашата нелепа конструкция, която изглежда така сякаш всеки момент ще се счупи и скърши.
Мислиш ли, че някой ни разбира? Понякога срещаме някакви хора, които разбират или теб, или мен, а понякога сякаш дори разбират и двете ни. Това е лъжа, нали? Ако никой не ни разбира, защо не се разберем взаимно с теб? Няма ли да ни е по-лесно така? Помисли... Но ти не мислиш. Ти само чувстваш. Мислех си, че и аз чувствам, но явно съм те натоварила само теб с тази задача. Тежи ли ти? Не отговаряш, значи да.
Съжалявам. По дяволите ужасно съжалявам. Мисля, че плача. Ето отново „мисля”. Нищо не мисля. Плача. Прегърни ме, умолявам те. Прегърни ме и ме понеси. Знам, че си малка и крехка и няма да успееш да понесеш това възрастно тяло. Но ако ме прегърнеш, ще ми олекне.
Прегърни ме. Моля.

2011-03-26T15:16:00.000-07:00

въртим се, всички ние се въртим в едни безкрайни, малки, човешки кръгове
светът се зави от нас

2011-03-26T15:13:00.000-07:00

крачките никога не са били толкова невидими
тъкмо стъпиш и се оказва, че земята под теб е изчезнала, никога не я е имало

2011-03-26T15:12:00.000-07:00

мътното дъно говори
но само не се чува
прекалено е тъмно дори за слуха

мъдростта на едно грахово зърно

2011-03-23T11:27:00.000-07:00

Разликата между вселената и Земята? На Земята има гравитация. Във вселената няма.
Във вселената всичко си е на мястото и просто Е. Нищо не пада, не се накланя, не тупва на земята с гръм и трясък и не го боли. Във вселената се раждаш и умираш без да се оплакваш от отреденото си място на спътник, звезда или пък огромна планета.

На земята никой не иска да е грахово зърно. Всеки иска да е шушулката, буркана или поне бунтарската клечка, случайно попаднала в консервата по време на производство. Земните грахови зърна не искат да бъдат себе си. Не искат да бъдат капка в океана, предпочитат да бъдат съдържанието на нечий изсекнат нос, пак в същия споменат океан. Никой човек не иска да бъде дърво, камък или бухал. Просто не е куул, нито пък успешно в егополитически план.

Жалко за земляните. Защото някой ден буркана с граховите зърна ще бъде отворен и именно наежените като пуяци бунтарски клечки ще бъдат тези, които ще бъдат изхвърлени. А малките грахчета ще се слеят в едно, пък било то и безформената маса, погълната от нещо по-голямо от нас.

3 a.m.

2011-03-12T17:02:00.000-08:00

3 a.m. улиците на София са тихи, толкова тихи, че ми се иска да плача (от радост). чувам само смеха, кънтящ в дъното. смехът на приятелите ми, моят смях, смехът на дърветата, на асфалта, на кривите кофи за боклук. смехът от пролетта.
в тази нощ стъпвам леко и меко. гуменките ми са котешки лапички, с тях летя и празнувам, точно като във "вино от глухарчета" (колкото и да хейтвам бредбъри). аз се завръщам, блуден син или зелен в дома на предвкусвания живот. думите не са фалшиви и празни, а се въртят в една безкрайна въртележка, която замъглява всеки образ и предизвиква гъдел в стомаха ми. 3 a.m. всичко си е на мястото. и аз, и ти, и луната, която не може без слънцето.

everything in its right place

2011-03-11T10:18:00.000-08:00

всичко се случва за секунди. клиширано, но факт - винаги става така. поглеждам смъртта в очите. винаги съм смятала, че при тази среща поне една от двете ни ще се засмее. нервно, притеснено или класически - подигравателно. вместо това аз й се усмихвам. тя ми се усмихва в отговор с усмивката на живота. точно така. смъртта седи там допряла носа си в моя и блести, сияе с усмивка, която е нищо друго освен живот. мисля си за това, че може би трябва да дръпна благодарствена реч, да хвана микрофона и да изкрещя имената на всички, които обичам, или поне на тези, които се сещам. мисля си, че трябва да оставя прощална бележка след себе си, да предам нататък знанията си, дори те да се изчерпват с едно лепящо листче за хладилник. мисля си, мисля си... мислите чезнат под тътена, но не на сърцето ми. тътена на света. и тогава - виждам, осъзнавам или просто знам. знам, но не узнавам. просто знам света. или може би трябва да кажа виждам. виждам, че всичко си е на мястото. такова, каквото е. не каквото трябва да бъде, такова каквото Е. всеки човек, всяко място, всеки крясък, всяка сълза. всяко решение, всеки камък, всяко препъване в плочка на витошка. съществото ми се изпълва със сила, нова и вселенска. всичко си е на мястото. а мен ме няма. поне не там, където съм се оставила преди няколко секунди (защото всичко се случва за секунди, винаги става така). аз съм навсякъде, отгоре, отдолу, отстрани, отвътре и отвъд.

поглеждам смъртта в очите за още няколко мига. тя се усмихва отново, стопява се и изчезва, там откъдето е дошла. аз ставам, изтупвам се и продължавам. и се усмихвам. усмихвам се с усмивката на живота.

2011-03-10T07:18:00.001-08:00

2011-02-22T12:44:00.000-08:00

с годините пространството ми се стеснява. все още трептя, но вече не съм самотен лист, подхвърлян от вятъра, а просто струна. струна, която се разстройва понякога, но завинаги ще принадлежи на своята стара китара, дори и да се скъса.
преди години гоних думите, докато те ме гонят. сега думите ги няма, сменени са с етикети, лъскави или пък съвсем съдрани табели, подписани от друг във друго време. а времето? умря и то горкото. аз плача с изкуствени сълзи на гроба му и чакам някой нещо да ме съживи.

2010-11-19T09:02:00.000-08:00

паяците
се събират

ъглите кънтят
от писъци

в старата къща
е празник

и всяка прашинка
е повод

за миналото

2010-11-03T10:33:00.000-07:00

лилаво студените сгради
не ми вярваха
докато глухо повтарях
аз пораствам
под мъртвите жълти листа

2010-11-03T10:32:00.000-07:00

моят град
е ледена висулка
която ме гледа
с насмешка

през ноември

2010-10-21T05:32:00.000-07:00

животът е смърт

метастаза

2010-10-20T02:03:00.000-07:00

дишам изкуствено
плача на сила
защото имам нужда
от сигурност

убивам премислено
всяка клетка
кънти
празнотата е
всесилна

кряска стъкленото топче
преди да се разбие
в себе си

2010-10-19T12:17:00.000-07:00

край

стискам зъби
бели жили
червени очи
тъмни мисли

край
казвам си
на всички илюзии
чао на шантажите

спирам
да плача
да викам
да ритам
да моля

стига
вече
ад
мрак
прах

край

на времето
на пространството
на условията

дишам изкуствено

това е
моят
край

2010-10-19T12:06:00.000-07:00

здравей
огледалото се покрива със скреж
с всяка изпусната дума
и връща обратно
сълзи от неразбиране

здравей
казвам на белещата се бяла стена
а от нея се ронят
един милион
нужди и липси в незнание

здравей
екне дългия коридор
лишен от настояще
по който крачим с теб
моя мила безнадеждност

тишината просмуква и дебне да хване да стисне и да убие

казвам

довиждане
тук

довиждане
сега

2010-10-16T11:02:00.000-07:00

седем маски
седем счупени огледала

седем звука ехтят
и се мъчат

да убият времето

2010-10-16T11:00:00.000-07:00

всички ластици се късат
рано или късно

просто трябва да избера
коя бездна предпочитам

тази горе или тази долу

2010-09-12T12:59:00.000-07:00

затварям очите си
отварям очите си
болката е просто име
в случай, че обичаш да забравяш

2010-09-12T12:58:00.000-07:00

океан в бутилка
три мъртви мухи
се чернеят на дъното

2010-07-09T05:32:00.000-07:00

безмълвен прорез
разцепва зеницата на света

аз сънувам теб
ти сънуваш мен

вселена

2010-07-05T12:18:00.001-07:00

в тази стая
тишината боли
до бяло

2010-05-29T16:07:00.000-07:00

любовта ми лети
със скоростта
на несбъднати пролетни надежди

всяка зелена корона
всеки тъмен корен

всяка небесна сълза
прави пътя ми лек и нежен

2010-05-29T16:00:00.001-07:00

завръщането ми
трепти като измама
поднесена от лунните лъчи

2010-05-29T15:58:00.000-07:00

още сто години ще отминат
преди да измия нозете си

в кристални езера от друго време
аз живея невъзможната свобода

2010-05-29T15:52:00.000-07:00

болката е тясна пътека
в която се блъскам
с твоите призраци

с всяка падаща дреха
убивам по една невинна светулка

и чезна в колебливата ти длан

2010-05-09T05:24:00.001-07:00

в треперещия страх на бащинската длан

2010-04-28T10:54:00.000-07:00

стъпки пирони
златен обков
и пърхащи ангели

2010-04-06T12:41:00.000-07:00

на този остров
съм единствена възможност
оставам вълните
да отмият
Аз от мен
затварям очи
в мига
в който
се ражда човек
в който
умира човек
някъде
отвъд
къде
главата ми
е вечно обърната
наляво
чакам някой
да се върне
да си спомни
за това място
и за мен
оставям следи в пясъка
безбрежни кръгове
безметежни отломки
от някогашно настояще
спомен за океана
който отмива
Аз от мен
и мен от света