забивам игли в мозъка си-
вечен копнеж по хармония
минавам в средата
("Уважавам странната ти визия за живота")
и се оттласквам
към ръба на света
там топя крачета
в безкрайното мокро
и чувам ги
другите, сивите
молещи...
Да бъда или
не, в средата
да затворя кипенците -
топло е , сигурно
камината пръщи -
току-що изхвърли в огъня
своето истинско Аз
и сега се поклащаш доволно
на бабиния стол
аз зъзна в света ти
("Уважавам странната ти визия за живота")
и тръгвам към моя
където и в черните тръни
откривам болящото щастие
вечно и кървави
сълзите падат
в часовника
отмерва
КРАЯ НА СВЕТА