да видиш себе си в смирение
пътуване към окото на бурята
пътуване към окото на бурята
0 Comment
By qb
"Времето се спуска над теб и те притиска като стар заплетен сън. А ти все вървиш и вървиш, опитваш да се промъкнеш през него. Няма да му избягаш дори да отидеш накрай света. Но и така да е, трябва да отидеш там. Защото не можеш иначе."
от себе си към себе си
By qb
от себе си към себе си
пътят е хладен, усоен, вглъбен
оставям жълти следи по дърветата
и търся утеха в прегръдката на собствената си сянка
присъствието е единственото, което имам сега
разпознавам се по шума под краката ми
но не виждам нито преди, нито след
слънцето е само идея, смиреният мрак диша в мен
бавно, тихо, безусловно
продължавам да вървя с ръце приготвени за поздрав
отвъд този сън, отвъд следващия
крачим уверено
аз и то
пътят е хладен, усоен, вглъбен
оставям жълти следи по дърветата
и търся утеха в прегръдката на собствената си сянка
присъствието е единственото, което имам сега
разпознавам се по шума под краката ми
но не виждам нито преди, нито след
слънцето е само идея, смиреният мрак диша в мен
бавно, тихо, безусловно
продължавам да вървя с ръце приготвени за поздрав
отвъд този сън, отвъд следващия
крачим уверено
аз и то
By qb
кой си ти? защо и как дойде в моя кръг и го подпали? увличането по отсъствието ми се струва твърде евтино сега. изгарям, но пепелта не ражда нищо. умирам?
защо? страхът е обсебващ и ме тласка по интертната крива. по нея тичам известно време, до последен дъх, до последната дума без въпросителна. опитвам се да те видя, но стъклото е замъглено. изтривам влагата, а тя нагло се възстановява преди да анализирам очертанията и формите ти. посягам към химикалката, за да ти напиша нещо, но по пътя се отказвам вече изтощена, само от мисълта да обвия всичко в материя, да го потвърдя и призная. тази смърт е толкова дълга и сладка. болиш ме и не смея да се оплача. мислите ми са метастазни и ме разяждат. старото е прогнило, но не изчезва, не отдава място, не желае да покани празнотата.
чакането продължава твърде дълго. или ще дочакам края, или ще си тръгна нервно по средата, макар да знам, че изпускам и губя.
за всичко това навярно има дума, но аз не искам да я чуя. не смея.
защо? страхът е обсебващ и ме тласка по интертната крива. по нея тичам известно време, до последен дъх, до последната дума без въпросителна. опитвам се да те видя, но стъклото е замъглено. изтривам влагата, а тя нагло се възстановява преди да анализирам очертанията и формите ти. посягам към химикалката, за да ти напиша нещо, но по пътя се отказвам вече изтощена, само от мисълта да обвия всичко в материя, да го потвърдя и призная. тази смърт е толкова дълга и сладка. болиш ме и не смея да се оплача. мислите ми са метастазни и ме разяждат. старото е прогнило, но не изчезва, не отдава място, не желае да покани празнотата.
чакането продължава твърде дълго. или ще дочакам края, или ще си тръгна нервно по средата, макар да знам, че изпускам и губя.
за всичко това навярно има дума, но аз не искам да я чуя. не смея.