МАРИАНА

В косите ти изчезна люлякът, парче от огледало е лицето ти,

от око към око се провлачва облакът, както от Содом към Вавилон:

като сух листак разпертушинва кулата и бушува в храстите от сяра.

Светкавицата трепва край устата - урвата с останки от цигулка.

Със заскрежени зъби някой тегли лъка - а колко по-красиво

тръстиката звучеше!

Тръстиката си ти, любима, а всички сме дъжда;

плътта ти несравнимо вино е, с дузини идем и го пием;

сърцето ти е лодка сред житата и ние я отправяме в нощта;

съсъд със синева - тъй леко ни прескачаш ти, а ние спим...

Тук пред палатката строен е баталионът, и те понасяме

пиянствайки към гроба.

Сега коравата монета на копнежа звънти на плочника на този

смахнат свят.

ПОЛ СЕЛАН