Пресмятам и прескачам собствените си лабиринти, от зелени плетове, като в странна детска приказка...Май, дъх на люляци и странно случайни добри дела на непознати хора(един дебел чичко ни подари плезири онзи ден, а аз се оцапах цялата от шоколадовата изненада, традиция). Зелените дървета, не само, когато съм напушена, но и сутрин по пътя към тягостни задачи, как да не плачеш от това зелено...Май- люляци, дебели чичковци подаряващи шоколад и зелено. Много зелено. Зелено, за което знам, че мога да умра, просто разтваряйки се в него, толкова живот и сила и нежност...Врата към нещо отвъд малките сметки и ходове и зигзази в опити да не ме боли толкова...Но сега през май , май боли най-малко. Дори сега, толкова късно, ги усещам в тъмното.Мойте зелени дървета.
Още малко и ще е утре и аз ще умра за теб, мое зелено.
