Понякога забравям защо избягвам да ходя на масови кино прояви. И не, не е само, защото не изгарям от желание да прекарам 2 часа под акомпанимента на всевъзможни шумящи пуканки, чипсове и други зарзавати. Има нещо, което витае в залите, някакъв призрак на консуматорството, който се храни от падналите опаковки и се прокрадва в плоския хумор, с който се гордеят болшинството киномани.
Поредното доказателство, че не ми понасят масовите кино прояви, бе премиерата на Last Days(“Последни дни”) на режисьора и сценарист Гюс ван Сант. Претъпканата зала и големият брой ходещи тениски на Нирвана, Корн и тем подобни идоли се дължаха на факта, че филмът до голяма степен е повлиян от съдбата на Кърт Кобейн и неговите “последни дни” на този свят. Логично всичките “фенове” претъпкали “Люмиер” очакваха биографичен филм ала “аз съм Кърт Кобейн, сега друсам, а след малко ще се самоубия, о трагична драма на музиканта!”(плюс малко Нирвана в действие и много сълзи). Останаха разочаровани(и още нещо). Може би, защото героят се казваш Блейк, може би защото биографичното се размиваше и липсваха някакви точни факти и личности, които да разкрият нещо повече за смъртта на Кобейн, може би защото музика почти липсваше. Или по-скоро, защото г-н Консуматор, въоръжен с доволно много храна и с уста готова да погълне малко добре смляно изкуство и да си ходи вкъщи, не можа да предъвче малко по-различната визия на ван Сант за последните дни на твореца. Твореца повтарям, не Кърт Кобейн. Да, съжалявам, нямаше сълзи и сополи и драматичен край, озвучен от прегракналия наркомански глас на Кобейн. Имаше един филм с отворена врата, филм, който те чака да влезнеш в него и да го усетиш, филм не ЗА фронтмена на Нирвана, а вдъхновен от неговата противоречива личност. Филм, лишен от много музика и динамика, представящ празнотата в една душа в последните мигове преди сама да потърси смъртта. Крайна фаза на маниакална депресия, живот, в който липсват нормалните действия, само дълбоката дупка, отчаянието от това, което те заобикаля.
Не е толкова трудно за “разбиране”, но всичките подмятания тип “върнете ни парите”, всеки изнесъл се “кино почитател” - като дезертиращ войник, прогонен от собствената си безпомощност пред сблъсъка с недобре смляното изкуство. Всяко иронично подмятане – като пирон в ковчега на разбирането за “арт”(чиито представители, чиито униформи по-точно преобладаваха на премиерата). Последният поход на консуматорите – като пингвини, подредени в редичка към изхода. Сърдитият българин проговори изпод underground outfit-а , изпод претенциите за алтернативност.
А някъде отпред на екрана лежеше самоубилият се Блейк(или Кърт или който искаш), напомняйки ми за лицемерието, за неистинността на уж “своите”, за обречеността и неразбраността на истинския творец в свят, където пуканките, колата и добре обяснените и смляни филми се сливат в представата за изкуство.
