Има нещо зверски ебано в цялата схема...Не го ли усещаш? В разни прищракващи моменти, като внезапна поява на друго измерение, когато виждаш всичко много по-кристално...В мигове, които не е трябвало да са там, в хора по улицата като от друг свят, които ти напмнят за нещо перманентно вървящо си заедно с твоя живот, нещо като периферно случване, което рядко забелязваш, но удря силно със своята боляща, странна истинност...
Целия този шум, този град ми крещи, пищи ми в ушите, този живот в суетня около загарящите чувства, тази изкуственост, която подписах насила, всички тези лица изкривени в усмивка...
Безкрайно гадно е да си оплетен във въпроси.