събудих се изплюта на километри от това, което би трябвало да чувствам като дом

кошмарът ми беше зверски тежък и дълъг като всеки път
започна се с някакъв концерт и хора, абсурдизми побой и сълзи и се продължи в бързосменящи се кадри на ужас
някакъв демон, нещо, изяждаше и поглъщаше хората от всеки нов епизод
в началото участвах и аз и мои познати, но в един момент се оттекох зад кадър, наблюдавайки, разкъсвайки се, искайки да променя нещо без да мога да го направя
всяка картина започваше по изкуствено спокоен начин и всеки път под различни форми се появяваше То - нещото, което изяждаше и поглъщаше хората, или ги прегръщаше с призрачните си прозрачни ръце и те изчезваха в обятията му...всеки път все повече губех надежда, че нещо може да се промени, че аз мога да променя нещо, защото всички, навсякъде изчезваха и умираха, а аз като безпомощен консуматор седях някъде зад едни пасивни очи и ревях от ужас
и точно преди края, точно преди ужаса да изкочи от очите ми, аз бях другаде, в Нищото, с една износена стара и пожълтяла тетрадка пред себе си и написах финалната реплика, благодарностите преди края на филма. "И все пак има лек, и това е Моя Бог"