Преди две седмици, докато дърпахме работни фасове като побесняли, с Ваньо (колегата) си обещахме, че тази година ще е различна, че ще запазим лятото вътре в себе си, независимо дали навън е минус 18. Представяхме си някой мокър кишав декември, в който докато всички зъзнат и по примера на жоро петров се топлят поне душевно с bgamateurs.com, ние седим размазани на столовете си, защото ни е лятно отвътре разбииш, едно такова трета-сутрешна-бира-а-зверски-пиче.
Преди два дни времето ми доказа, че вътре-вън е непобедим постулат с елемент на бетон. Есента не пита. Тя идва в сряда или в понеделник, към 18.30 на орлов мост, неонова романтика и много много клаксони. Идва, не пита, а се просмуква през последните летни панталони за годината, а после през настръхналата все още с тен от градина кожа чак до вътрешностите ти. Идва и се установява най-безцеремонно, и докато преди два дни не ти пукаше сам ли си или не си, нагоре ли си надолу или пак в кръг, есента не само че изпълва онази хронична празнота, с която си се родил, но я прави явна, ясна, болящо очевидна. В този точно момент през главата ми препускат английската гимназия след последния час прибиране с двойката неонът е душата на града през есента а вкъщи баща ми е сготвил нещо а утре е днес и днес е вчера

Това е есента. Вече дори няма компромисния момент с евтината златна романтика на падналите листа в заимов. Направо минахме на следващия левъл. Ледени крайници, покрита със скреж чувствителност и много много мисли. Защо, как и кога ги изваждам от старата торба и започвам наново. Селф експлоринг или просто... просто добрата стара есенна сатурнова дупка.