Празнотата ми продължава да трае вече трети час. Откакто затръшнах тежката стоманена врата на панела в Банишора, всички мигове, всички минути се точат безкомпромисно по ръба на времето и единственото, което ми обещават е липса.
Тази сутрин беше специална, и обедът, и следобедът. С нея създадохме, родихме в неизречено съгласие, едно пространство, едно топло пространство, където поне аз намерих убежище. И знаех, че скоро сигурността, която ми даде това момиче, тази стая, тези наши премерени ритуали, изковани сякаш с рутината на години съвместен живот, тази сигурност на неизречения копнеж по цялост скоро ще изчезне, заедно с неделното слънце. Р. спеше през цялото време, нещо такова правеше и София и тази особена нейна страна в лицето на квартал Банишора. Докато и аз заедно с времето се точа безкрайно по пътя към вкъщи, си спомням с премерена меланхолия неделния ден и неговите мили подаръци, малка есенция на детството (в крайна сметка никога не си тръгваш от гости без да получиш нещо, в случая Мишел Турние).
Неделномислие, следсъботни дефиниции. Купувам си тютюн, а бабата преди мен отсича "Ямболска", което якаш добави още една тъжна бръчка по набразденото й лице.