Мисля, че политам...
Сигурна ли си? Според мен си внушаваш.
Не, не! Ето го, идва!
Кое, кой идва?
Усещането, залива ме цялата и същевременно ме понася.
И кво, как е там?
Условно е някакси...
Условен полет? Последно летиш ли или не?
Горе е толкова различно... Ще ми се да беше с мен, за да усетиш... Нали ти казвам условно е...
Субективно имаш предвид?
Когато затворя очи, когато отворя очи, когато погледна надолу, когато се замисля за горе, когато чувам гласа ти, когато се спъна, когато умирам... Казвам ти, зависи от условията.
Започва да става нелепо. Аз си тръгвам.
Толкова е лесно. Хайде опитай.
Не мисля, че е добра идея...
Трябва да го усетиш... Трябва да чуеш неизпятите песни, онези, които винаги сме слушали сами в главите си, загледани в собствените си невиждащи очи...
Добре, какво да правя?
Просто умри и се роди отново, влюби се и започни да мразиш, а после заобичай отново... Разтвори ръцете си и прегърни собствената си невъзможност...
Да се отдам ли? На кое да се отдам?
На себе си, на мен, на всички вечери, които са по-малко и все пак повече от това, което можеше да е.
Отдава се.
Усети ли го?
Да.
И кво мислиш?
Не е това, което си представях... И да, условно е. Сега, когато ме пита, умря и се разтвори, закодира се в нещо прикрито и неосъзнато... Ето, говоря ти и се роди отново.
Помисли си за горе.
Различно е.
Харесва ли ти?
Започвам да обичам.
И...???
Пътища с дъх на много преди и много след. Потъване. Изплуване. Понасяне. Мисля, че плувам.
Ела по-нагоре.
Какво има там?
Отива при нея.
Това е мястото, в което не изпитваш нужда да задаваш въпроси.
Разтварят се завинаги.