поболя се

гърдите й
увити в змии

нозете й
тежки камъни

сърцето й
не иска да тупти

очите, кожата, косите -
посивя цялата

и в тази сивота
живя упорито
и бавно

а аз

седем нощи
в съня й дохождах
и миех нозете й
на бремето си
с тихата утеха

и мълчах

и тя мълчеше
но от друго

сгърчи се
сбръчка се

и аз покрай нея
бавно изчезвах

макар и в съня й

в мълчание рукнало
старо злато забравено

неродени сме
от стовековната мъдрост

тя бавно изсъхва
тя гине


а аз
невъзможния
в съня й
чаках живота