за неродената
бръчките по лицето
на мъжа, който срещам
винаги същия,
винаги на същото място,
под разперените клони
на безвремието,
окъпано във вишнев цвят,
се смеят
и аз се смея с тях
разтварят ме безплътна
а в утайката, оставаща след мен,
не виждам нито бъдеще, нито минало,
а само моите очи в неговите
и думите ми разпиляни
неволно и лекомислено
да попиват, да се просмукват
и да се сливат
с това, което
не бива да изричам
на глас
срещам мъжа с бръчките,
които се смеят,
винаги същия
винаги на същото място
той не ме чака
не пита защо
цяла вечност ме няма
и още толкова
няма да ме има
той не оставя следи
няма своя пътека
не тъжи за луната,
когато я няма
а целува
хоризонтите
с лекотата и мира
на слънце
дали е мъдър
дали знае
това, което търсих
из цялата вселена
дали ще ме приеме
в очите си
и малко отвъд тях
дали смехът му
ще стане мой смях
а моят плач
ще покрие
слялото се цяло
на небето споено
с влажната земя
дали аз съм негова измислица
или просто заедно сънуваме
неродени
разпиляни
цветове
по безбрежното синьо одеало
не бързам
а и той не ме чака
винаги същия
винаги на същото място
в смеха
на съня
