напускам съня с бавна премерена крачка
подминавам себе си в лицата на хилядите деца
които тичат с невиждащ поглед в обратната посока
без да обеля и дума
чувам стъпките си
утайка от един друг месец на кръгли луни и желания
куфарите ми са празни и ненужни сега
сините миди които някой друг, някога другаде
реши да закотви в косите ми
са безцелни и малки
и се разпадат с всяка изминала дума


на последната гара стъпвам сама
ехото е камерно и остатъчно
и не идва от моите препускащи страхове
в този сън пак сънувам
безвремие