Свива се до него. Мълчи. Опитва се да заплаче, но не се получава. Обръща се назад, опит за меланхолия, чиято неуспешност я кара да се дръпне от него, да се тросне на собствената си невъзможност и все пак да заплаче, безшумно, но с вкус на победа в устата, докато той спи вдясно.
Понякога си играе с косата си, когато вятърът навън е твърде силен и не успява да открие някой положителен нюанс в симфонията на размятаните листа.
Понякога ухае на праскови, друг път открива в себе си нишка аромат на кафе и дълго стои със затворени очи и вдишва сладостта си.
Понякога, когато се разхожда сама вечер в нейния град, осъзнава колко прахообразна е заобикалящата я реалност, затваря очи и сама се разтваря в прахта.
Неделя е и тя е между буквите. Н Е Д Е Л Я. Всички преди и всички след са там. Той е там също, уловен завинаги в непоколебимата мрежа на рационалната си презумция. Като забравено пакетче чай, есенция от изтока завинаги разтворена далеч от дома си, тя се потапя в бездната на третящата си женственост. Отново се обръща към него, казва нещо глухо, необмислено и започва да се опитва да всмуче думите обратно и да се зарови завинаги в тях.
Пресекулки. Пресечки. Отсечки от чуждо минало. Дране на нокти по екс-топъл и влажен чаршаф. Затваряне. Отваряне. Очите й са чужди. Тя спи, а вляво до нея женско тяло се върти трескаво и глухо шепти думи, за които ще съжалява завинаги...
