с годините пространството ми се стеснява. все още трептя, но вече не съм самотен лист, подхвърлян от вятъра, а просто струна. струна, която се разстройва понякога, но завинаги ще принадлежи на своята стара китара, дори и да се скъса.
преди години гоних думите, докато те ме гонят. сега думите ги няма, сменени са с етикети, лъскави или пък съвсем съдрани табели, подписани от друг във друго време. а времето? умря и то горкото. аз плача с изкуствени сълзи на гроба му и чакам някой нещо да ме съживи.