Леглото ми е цялото в кръв.
На върха на тази изстрадана купчина от завивки -
аз и той, пушим цигара от цигара
и се носим в задимено безвремие.
Прокрадвам се между редовете
на една дълго писана поема.
А той не спира да шепти.
Говори прекалено тихо и прекалено на френски.
Пускам думите му да се разтворят в моята абсолютна свобода.
Разбирам те напълно.
Разбирам за симфонията, която пишеш.
Разбирам за любовта, вселената, звездите.
Разбирам колко съм прекрасна и колко искаш да останем заедно завинаги.
Разбирам, че всичко е толкова евтино,
че една друга аз би захвърлила тази нощ в кошчето заедно с другите истории.
Имаме един час.
В 6 сутринта отлиташ обратно в Париж,
при миналото и бъдешето, при нея и други местоимения.
Какво ще си кажем за този един час?
Ще си говорим ли изобщо
или ще правим любов и после пак ще пушим дълго бавно болящо?
Заваля. Това сега романтично ли е или просто е?
Казваш ми, че искаш втори живот само за мен.
Аз ти се усмихвам и се разтварям в нашата невъзможност.
Толкова съм силна и свободна, че затварям очи,
докато ти се увърташ около мен, слаб, тъжен и отчаян.
Заедно се издигаме над малкото синьо балонче и потъваме в мрака.
Още утре ще искам да ти кажа
колко съм уморена да бъда силна и свободна.
Колко много искам да съм твоя,
да се увъртам около теб слаба, тъжна и отчаяна и да ти шепна.
Още утре ще плача и ще те моля
да ме свалиш от поредния кръст, на който съм се разпънала сама.
Не искам да чакам и този кръст да изгнива,
за да се срина и аз заедно с него.
Всичко това, ще ти го кажа утре,
когато вече те няма, за да ме видиш и чуеш, слаба и малка.
Сега е 3 след полунощ.
Три часа, които не приемат утрешния ден и вманиачено се вкопчват в предишния.
Загасвам последния фас на перваза.
От стената на тази осемдесет-годишна сграда
се отлюпва парче мазилка.
Някой отсреща се буди и светва лампата. После я гаси и заспива.
