Оглеждам стаята. Всичко си е на мястото и нищо не е същото като преди. Сякаш влизам тук за първи път.
- Опишете ни. Как се чувствате.
- Кратко.
Помня, че отсъствах. Колко? Седмица, месец? Няколко вълма от прах под леглото ми говорят, че все пак ме е нямало известно време. Нито знак повече.
- Бихте ли пояснили.
- Какво по-точно?
- Казахте, че се чувствате кратко. Какво означава това.
Взимам някакъв дезодорант от тоалетката и го помирисвам. Поглеждам срока на годност. От тази година е.
- Ами, означава кратко. Обратното на дълго. Имам начало и край, но за части от секундата. Почти незабележимо.
- Хм.
Експеримент, да. Сега си спомням. Участвах в експеримент, три жени почукаха на вратата ми. Беше неделя и валеше много неделно. Аз бях все още съботна, лежах и ми се гадеше. Не помня нищо от съботата, нито от неделята, която вървеше с нея. Освен почукването на вратата. Три пъти. Три жени.
- Как е вратът ви?
- Моля?!
- Врата, боли ли ви? Схващане, изтръпване, иглички?
- Ми, не.
Нямаха тела. Само усти, които крещят без звук. Помислих, че още съм пияна.
- Всъщност гърбът ме боли. Щрака, някакво странно... Като врата, която непрекъснато се отключва и заключва.
- Добре.
Повърнах. После започнах да губя сетивата си. Взеха ми първо слуха, после зрението. Нямах крака и ръце. Нямах тяло. Змия, захапала опашката си.
- Какво му е добре-то?
- Свободна сте.
- Моля?
Пустинята ме обгърна. Душата ми се превърна в пясък, който покри цялата земя.
- Свободна сте.
Всичко е на мястото си и нищо не е същото като преди. Отключвам вратата и излизам.
