има вечери, в които нищо не може да ме убеди в противното - аз съм ничия земя, неуловима гад, която оставя белези след себе си, моментът между отиващия си ден и настъпващата нощ, безформена желирана маса без име и посока.
има сутрини, в които осъзнавам колко е глупава цялата тази игра с идентичността "липса на идентичност" и как е време да спра да се драпам толкова силно, ако поне мъничко искам да се различавам от всички останали вонящи чекиджии.
има дни, нощи, секунди, безименни улици, стари тефтери, по които крача уверено или се търкалям заслепена от скоростта на собствената си тъпотия и се моля: моля се да се намери поне един човек, който да напише нещо за мен, защото ме обича. след което се сещам, че не един и двама са писали за мен, защото са се обичали прекалено много и ми става едно такова мега безлично.
липсва ми манията по края на света. замествам я с омразата си към гълъбите и към собствената ми свръх-слепота. чао.
