моля те, умолявам те, не ме карай да говоря. не искам да си отварям устата и както всеки път досега да разруша всичко наоколо с комичната си непохватност.
искам просто да те гледам, тихо и безучастно. забрави, че ме има, защото аз вече забравих за себе си. искам да се свия на топка и да те гледам тайно от някой ъгъл на тази шумна стая, да следя движенията ти, да слушам думите ти, да се стряскам, когато повишаваш тон, и да се успокоявам отново, когато се усмихнеш. нямам нищо освен очите си, с които да изследвам твоята повърхност и дълбочина. всичко друго е безвъзвратно изгубено.
да си призрак е малко тъжно понякога, да си прозрачен и кристален е това, за което уж всички мечтаем, а когато мечтата се изпълни ти се иска поне още пет минути да си плътен и тежък, там в света на земляните.
късно е. аз вече се разтварям във въздуха. забрави, че ме има, защото безплътното ми присъствие си остава незабелязано, дори и от теб.
никога не съм била по-щастлива и по-нещастна едновременно. за първи път гледам към теб и не виждам себе си. а теб. оставям те да бъдеш все така прекрасен и все така себе си. аз отлитам.