Настаних се на дървения стол, модел 82-ра, скромно наследство от двойка интелектуалци, които имах щастието да наричам майка и баща. В кухнята водата за чая завираше, сложих достатъчно за двама, но знаех, че ще се наложи да изпия сама и двете чаши.
Сервирах чая на малката черна масичка и поставих още един стол срещу себе си.
-Как си? – попитах идеята за Него, която седеше срещу мен.
Идеята за Него се замисли, а след това ми се усмихна с кристалните си езера, които имаше шастието да нарича очи, и аз набързо съжалих, че задавам толкова прозаични въпроси.
-На този стол ми е удобно, но само защото знам, че съвсем скоро ще тръгна.
Идеята за Него мълчеше тактично, както само един психоаналитик, изслушващ поредната кукувица може.
-Подготвям всичко. Стъпка по стъпка и колкото повече напредвам, толкова повече ме е страх. Приятно-страшно.
Идеята за Него отпи от чашата си и преглътна беззвучно, както само празния въздух би могъл да засмуче излишните думи.
-Ще го направя тихо. Ще се изнижа от тук и няма да казвам на никого. Само ти знаеш и трябва да си мълчиш. Идеите умеят да пазят тайна нали?
Идеята за Него кимна. Идеята за Мен се успокои.
Следващите 15 минути прекарахме в мълчание и съзерцание на прекрасния момент преди тръгването. Навън беше леко мъгливо, а ние... Ние просто бяхме, малко преди да бъдем.
Двете идеи станаха от дървените си столове и тръгнаха в неизвестното, напред към предназначението си.
