уморих се да лъжа, най-вече себе си. студът се просмуква отвъд костите, това е проблемът. бялата тишина е идеалният фон, за всичко което има да изпъква. истините пробождат очите и заслепяват. а когато съм сляпа, съм тъпа, и то само защото съм шокирана от собствената си нелепост, замаскирана зад идентификации, комплекси, модели и механизми на миналото и прочее оправдания. единственото нещо, което искам е да крещя и да бъда чута, дори с риска на обърнатия гръб, пренебрежението и същата тази, но чужда слепота.

отчаянието е мечтана емоция, когато личността атрофира и се разтваря във всеобщата невъзможност.