Да останеш сам се оказва свръх приятно. Истински сам. Без интернет, без хора наоколо, без съседи, които биха чули писъците ти, ако те нападнат страховете ти. В тъмното има много образи и сенки, но най-хубавото е, че те са твое произведение. Ако им се усмихнеш може и дори да станете приятели. В тъмното те чакат толкова много различни „ти”, че забравяш за изкуственото осветление. Със светлина в душата и любов в сърцето съм по-смела и от самурай. Не ме е страх от мен за пръв път през живота ми. Бродя по мемоарите си сякаш се разхождам в музея на някой любим поет или пък в къщата на далечен, но тачен роднина. Виждам как на 10 съм плакала сама в тъмното на Love is blindness на U2 и как на 5 се чудех какво му е грешното на този свят, слушайки She’s leaving home на Beatles на грамофона на наште. После поглеждам плейлиста на плейъра, чувам сърцето си и виждам, че някои неща не са се променили особено. Само наблюдателят, онзи мъдър и понякога саркастичен тип в дъното, който често се смее на собствените ми циркове през уста пълна с пуканки, той (или тя), това създание или по-скоро този съзидател, става все по-осезаем и плътен. Това присъствие ме топли, когато ми е студено и ми свети, когато се прибирам сама навън в тъмното.

Самотата и пустотата са най-уютният дом, в които съм попадала досега. Да си никой и да не знаеш нищо е най-ценната информация, която съм научавала. Да затвориш очи и да отвориш сърцето си към нощта и всички нейни присъщи субекти и обекти е моят дълъг, но приятен път към вечното утро.

The times we live in are luminous times, as long as we hold on to love.