Красотата на неделната утрин, точно на спирката на тролея срещу Невски. Спокойтвие от факта, че съм. Твърде недоспала, за да помня грешните си стъпки от предишната вечер, които знаех, ще нахлуят отривисто съвсем скоро в изпразненото ми съзнание.
Сред всичките минаващи лица, усещам някакво негласно споразумение между онези с големите ранички, с вече трето кафе в треперещите ръце, със сплъстените коси и с твърдата убеденост, че няма за къде да се бърза, че няма за какво да се мисли.
Ще ми се да огрея света с тази своя неделност, струяща от некъпаното ми, недоспало, невиждащо другите тяло. Целият хаос от мисли, хора, думи, желани и нежелани прегръдки, светлини в зелено и жълто и бяло и лилаво, изпуснати и уловени мигове от последните 24 часа, всичко се слива, за да изчезне. На тяхно място остава просто щастието, чистото слънчево задоволство, че сега в 11.43, с 3то кафе в треперещите ми ръце, вися на спирката на тролея, оглеждам се в чуждите стъкла и се усмихвам. На бабата до мен, на изпуснатите мисли, на миналата безрасъдност. На софийската сутрин в неделя, точно след деня на лъжата.