Той АДСКИ много приличаше на Христос. Русите дълги коси, прихванати назад с някакво подобие на ластик, брадата сплетена на малка плитчица в края. И тези чисти сини, толкова спокойно сини очи, които те приканват да престанеш да се луташ, да престанеш да ровиш в черното, а просто да изживееш всичката красота на света около теб. Седяхме на пейка и ми разказваше чудатите притчи за живота си, а аз гледах прогореният му пуловер, напуканите пръсти, които търпеливо въртяха цигарата, която му дадох и не бързаха за никъде. Седях и черпех от всемирното блаженство на този непознат, дори не помня името му. Някъде в съзнанието ми напираха всичките терзания, всичките съмнения и болки, от недобре пресметнати ходове, от грешни постъпки, от прекрачените граници, които сама си слагам, но щяха да минат часове преди да си спомня за себе си и да почна да се ровя сама в черното. Сега нищо нямаше значение. Само русите му коси и тази безкрайна синева, райското блаженство на живеещия живота.