Where the streets have no name се разхождам сама и търся имената си между зле подредените плочки.
Аз пиша. Пиша за себе си, за страховете си, за Любовта си, за Голямата си любов, за Малките си любови, за неидващото успокоение, за желанието да съм разцъфнал слънчоглед през юли, за умиращи и раждащи се отново звезди .
Пиша и плача, после се смея малко, за да е вярно уравнението.
И ходя. Ходя където улиците нямат имена а моите имена изчезват в нещо като безкрай и се превръщат в мигащи булевардни светлини.
Моя град, моите улици.
Моята песен я няма още, но винаги остава един шанс, игриво помахващ някъде иззад цялата излишност и драма, да я напиша.
Тогава ще пея.
И ще плача, а после ще се смея малко.
За да е пълно уравнението, не за друго.