Разхождам се из някаква приказна гора. Прохладно е. Само беглата утайка от самата мен ми напомня за някакви рамки на съществувание. Чувам ромолене. Дали това е оттичащите се страхове, или просто някой ме гледа в тъмното, аз се гледам в тъмното точно ей от този храст. Не виждам признаци на живот но знам че са някъде там. Спят завити в листата си и чакат някое слънце да ги изкара от безвремието на нощта. Не виждам следите които оставям в меката трева, миналото остава там зад мен, нека някой друг нищи стъпките ми. Сега виждам само проблясъци от водната повърхност, огромно езеро бе облива със спокойствието си, нямам сили и не желая да давам имена на всичко това, да го анализирам, да се обвинявам за честата си невъзможност да намеря точните думи. Ако можех щях да го нарисувам, щях да го изсвиря, с най-малко средства. Ако можех щях да съм там завинаги. От малката ми клетка ми остава само да го чувствам. Оставям се на нощта и този път. Без бой. Абордаж зад завивките на моето приказно място.
Лека нощ.