ELLE казва че иглата е някъде в нас...В мен поне винаги е била. Някъде сред опаковките от дъвки LOVE, пробожда ме през джоба но само колкото да напомни невъзможното си присъствие. Дали е страха че ако спукам огромния си надуваем замък никога няма да мога да надуя каквото и да било повече, че ще се спукам завинаги...или просто до такава степен съм загубила контрол над собствените си движения над моите собствени ръце които би трябвало да изковават всичко наоколо че не мога дори да помисля да посегна към нея...да иглата е винаги до мен, държа я в дясната си ръка като заплашващ да си нареже вените...но това няма значение...не знам дали някога бих могла да излезна от това, сега поне не, знам колко е малко движението нужно за да съм отвън където надуваемите замъци са си надуваеми замъци надуват ги замалко колкото да подскочиш два три пъти за удоволствие, а после олекваш с два-три кинта , сещаш се че не си вече дете и отиваш да се напиеш с ракия на плажа...аз не съм там обаче. нужен ми е въздуха дали за да напомпам нещата до неузнаваемост или просто за да се изстрелям нагоре в опити да имитирам чайки.
колкото и да се гмуркам винаги ще се задавям, не успях да се науча да дишам под водата. успявам само да се плъзгам отгоре в търсене на нещо за което да се хвана...