топло е. около мен усмивки, топли очи. прегръщаме се с погледи, а после казваме нещо глупаво, на което да се смеем, докато седим и се греем на този чист безгрижен огън. малки блещукащи звезди са разпръснати по повръхността на водата. знам, че все още е обед и въпреки това жегата не е нищо повече освен една далечна отметка от реалността. с чаши мента с общите цигари под една малка тента спряхме да нищим, аз спрях да нищя, поне за малко. магьосници. успяхме да свием да смачкаме реалността и да я натъпчем в тези мигове, толкова интензивно, че тя се пръска от красота, от живина, от истинност. и докато прегръщах моите братя и сестри с тези толкова искрено щастливи очи, аз знаех, че скоро всичко ще забравим, че скоро всеки ще сложи дрехите отново, ще стегне багажа и ще тръгне по своя коридор. и това нямаше никакво значение. и това няма никакво значение.и дори сега, тихата меланхолия, която падащите есенни листа бавно затрупват и скриват под себе си, за черни дни, когато завали, не успява да премрежи погледа ми, не успява да ми попречи да се върна тогава и да се почувствам щастлива.
it's a long road there's no turnin back се пее в парчето на funki porcini, което сцепвам от слушане последните дни. това присъда ли е или начин за оцеляване...? засега "присъда" ми пасва идеално, особено за фаталистичната призма, през която пречупвам всичко предрожденно. и въпреки това, въпреки горчивината от факта, че връщане няма, че пътуващият човек дори няма право да позволи на тази мисъл да изникне в съзнанието му, по един странно болящ начин аз виждам светлина. макар да не е в края на тунел, макар дори да не огрява пътя пред мен, тя съществува някъде отляво (а може би дясно?) и макар че е толкова слаба, че няма как да ме стопли, тя огрява един силует, чиито очертани и форми ми говорят истината. it's a long road there's no turnin back
