защото най-обичам и най-мразя да прекалявам
Ще ми се да се науча да отпивам бавно. Глътка по глътка, течността да се плъзга по гърлото ми, да гали стомаха ми, да ме затопля, да прокарва тръпки по ръцете и краката ми чак до пръстите, които се размърдват игриво като след гъдел, приятен гъдел, екстракт от екстаз, който трае дълго, а когато свърши - има още още много, което да отпивам, още мигове наслада, сладък извор от лъчи, който да ме вдъхновява всеки миг със всяко трепване на слънцето...
но не
аз сграбчвам чашата, изливам всичко в гърлото и дори се задавям, всичката течност изпълва вътрешностите ми до псоледната чертичка на капацитета ми, че и отвъд него, всичко е червено и огнено, сладко е, много сладко, твърде сладко, стигам до края и преминавам отвъд, горя, изгарям и боли, треса се от болка и любов и наслада и смърт и...
известно време агония, докато изчезне всичко, с което съм запълнила хроничната си празнина и после - нищо. черно пространство и един щръкнал по средата спомен. не топлещ спомен, дори не тлеещ. бодящ хладен далечен спомен за едно вече живяно изгнание.
