Сещаш ли се как прекарваш целия следобед в гардероба, как размахваш дрехите като оръжие срещу безпомощността си само защото ще го срещнеш, помниш ли как се ядосваш от една казана или две неизречени думи, как плачеш заради всичките несбъднати неща, как искаш толкова много, а възможностите ти спират до там докъдето свършва носът ти, как си блъскаш главата докато около теб отново се завихря цикъла и ти търчиш отнякъде и занякъде, помниш ли колко изморена се чувстваш понякога и как нямаш сили дори да заплачеш... Помниш ли? Е, всичко това няма и няма и да има никакво значение.
Защото всичко това е просто израз на слепотата. Моята и тази на всеки от нас. Защото има моменти, в които някой ти маха пердето пред очите и направо ти избожда очите с реалността. Истинската реалност. Вестта /отказвам да казвам новината, защото това значи да принизя всичко до нивото на ония шибаняци журналистите, които цял живот правят всичко друго, но не и да информират, не и да казват истината, същите тези, които превръщат и тази и други трагедии в евтин цирк/, вестта идва внезапно. Седя пред огледалото, вдигам телефона и... Смъртта не те пита за графика ти. Вестта идва, удря те по главата, в сърцето, във всички сетива, не ти дава да дишаш, крещи ти, удря те, а ти си безпомощен и няма какво да направиш. Спомени и чувства се смесват с презрението към собственото ти аз и ти се мразиш. Мразиш се че ти си тук, а той не е. Мразиш се, защото знаеш че ти ще се смееш още утре може би и ще се напиеш и няма да има какво да кажеш. Мразиш се защото искаш да го върнеш. А не можеш. Минаха три дни и аз се смях и се напих три пъти. Но сякаш нещо ми е легнало върху гърдите, сякаш някаква черна змия пие от тялото ми и аз знам как се нарича тази змия.
Иска ми се да изпратя послание към А. но ме е страх, че дори това че пиша тук не е правилно. Където и да си - липсваш ни!
