Излизам.
Забравих ли нещо? Някаква непреодолима липса ме преследва чак до ъгъла и аз търся, ровя и преравям всяка ниша и всяко скрито място в себе си. Не усещам как отново се връщам и седя половин час пред вратата. Сигурна ли съм, че нищо не съм забравила? Ами ако съм оставила някоя врата погрешно отворена, зейнала, предизвикваща...? Не, не, не... И все пак?
Тръгвам по стълбите. Взимам по три стъпала наведнъж, буквално летя надолу, бързам, бързам. Изхвърчам на улицата. То е там, горе. Не! Минавам три преки за едно мигване на окото. Вървя с обърната назад глава. Изглеждам странно. Минава половин час, най-сетне стигнах. Отварям очи и съм пак там откъдето тръгнах. И все пак напълно ли съм сигурна, че нищо не забравих? Запушвам ушите си с по един твърдо решен показалец и започвам да си тананикам нана на на, опитвам се да заглушя себе си, дърпам се за ръкава, за яката, за косата. Искам да се накарам да тръгна и успявам. След секунди виждам себе си тичаща нагоре по стълбите и отново пред вратата. Късно е, предавам се, отпускам се в собствените си обятия и започвам да гледам всичко безучастно. Как опиянена ровя в джобовете си, търся ключа, дращя по дрехите си, но не го намирам. Как изваждам вкочанените си кокалчета и почвам да удрям по стоманената врата и да крещя „ТО Е ВЪТРЕ!”. Някакви хора ме чуват, някакви хора ме молят и увещават, някакви хора ме дърпат за косата и режат кожата ми, за да ме накарат да млъкна, да престана, да си тръгна най-сетне. Някакво момиче (аз ли съм?) бяга, спъва се, пада, хваща се за една буца кал и с мъка се изправя отново. През цялото време нещо бучи, тътне, някакъв вселенски казан къкри и свисти, като закъснял чайник, като изпуснат влак, профучаващ пред невярващи очи. Момичето (АЗ???) започва да вика, за да заглуши тътена, крещи по-силно, по-силно. Звуците се смесват, стават едно, обхващат света, разтварят телата, размиват ги, за да ги превърнат в звуци, в същи тези крещящи тонове, които излизат от моята??? уста...
Отварям очи. Заключвам и гълтам ключа.
Излизам.
