навярно
изглежда странно
мялко нелепо
моето тръшкане
като риба загубила корените
които никога не е имала
навярно е по-добре
да замълча
и този път
и в този град
стерилно
болнично
с дъха на неизживяно
зелено
което намигва надменно
на глупостта ми
обгорени ъгълчета
от нещо преживяно
и все пак толкова непознато
които се опитвам да зашия
за да направя нещо голямо
и цяло
в което да се оглеждам
когато ми стане твърде трудно
да гледам навън
през запотените прозорзи
кондензирали плача на хиляди преди мен
и аз плета
без да знам как
свойта пътека
ефимерна химера
с надежда, че ще намеря
онези тъмни
неразбираеми
банални в желанието си
да бъдат името на другостта
и паднали пред силата
на различието
мои очи