уморих се
вървя вече хиляда години
и още не мога да науча
кое е ляво и кое дясно
посоките не са ми сила
когато стовековна жажда
прогаря устните ми
и всяка глупава мисъл
се превръща в спасение
поне в главата ми

следите които оставям
са толкова празни
невидими
неосъществими
ако поне знаех че ги има
може би щях да намеря пътя си


но не ги виждам
не ги чувам
всяка дума
която излиза от сърцето ми
изчезва в разтопения въздух
изпарява се преди да е стигнала
до отсрещния бряг
как тогава се предполага
че ще успея
и аз да докосна
истинския живот



уморена съм
вървя толкова хиляди години
а дори не оставям следи