всичко се случва за секунди. клиширано, но факт - винаги става така. поглеждам смъртта в очите. винаги съм смятала, че при тази среща поне една от двете ни ще се засмее. нервно, притеснено или класически - подигравателно. вместо това аз й се усмихвам. тя ми се усмихва в отговор с усмивката на живота. точно така. смъртта седи там допряла носа си в моя и блести, сияе с усмивка, която е нищо друго освен живот. мисля си за това, че може би трябва да дръпна благодарствена реч, да хвана микрофона и да изкрещя имената на всички, които обичам, или поне на тези, които се сещам. мисля си, че трябва да оставя прощална бележка след себе си, да предам нататък знанията си, дори те да се изчерпват с едно лепящо листче за хладилник. мисля си, мисля си... мислите чезнат под тътена, но не на сърцето ми. тътена на света. и тогава - виждам, осъзнавам или просто знам. знам, но не узнавам. просто знам света. или може би трябва да кажа виждам. виждам, че всичко си е на мястото. такова, каквото е. не каквото трябва да бъде, такова каквото Е. всеки човек, всяко място, всеки крясък, всяка сълза. всяко решение, всеки камък, всяко препъване в плочка на витошка. съществото ми се изпълва със сила, нова и вселенска. всичко си е на мястото. а мен ме няма. поне не там, където съм се оставила преди няколко секунди (защото всичко се случва за секунди, винаги става така). аз съм навсякъде, отгоре, отдолу, отстрани, отвътре и отвъд.
поглеждам смъртта в очите за още няколко мига. тя се усмихва отново, стопява се и изчезва, там откъдето е дошла. аз ставам, изтупвам се и продължавам. и се усмихвам. усмихвам се с усмивката на живота.
