На зеления остров заспивам сама. Не бягам от тишината, просто търся реалности между паяжините.

Отварям очи. През големия ми френски прозорец ме гледа един съвсем не френски град и тихичко ми се присмива с ранния сутрешен цинизъм на понеделника. Удрям един юмрук на алармата на часовника и заравям обратно глава във възглавницата. Не повече от пет секунди, преди първият клаксон за деня да прониже ушите ми. Отказвам се и отвивам одеалото с демонстративно нежелание. Да му го начукам. На града.

Да наречеш неона свой дом.

Минута и половина, докато кафето ми стане готово. Продължавам да търся отговор на въпроса „Защо се преместих тук?”. Този град не е просто огромен, претъпкан и задушаващ. Този град ми се подиграва във всяка една секунда. Всеки път когато се огледам в някой от лъскавите му небостъргачи, всеки път когато докосна някоя от булемичните му кофи за боклук, за да изхвърля опаковката си от поредния бургер, всеки път когато си купя презервативи от киоска за вестници и презервативи, всеки път когато плача сама тихо притисната от себе си в някой ъгъл... Всеки път аз чувам свръхорганичния смях на това чудовище и не намирам сили да го погледна в очите и да му отвърна подобаващо. Вместо това аз избирам да се крия.

Отвъд този сън чака следващият. Не спирам да рисувам отворени врати.

Купих си розовата поставка за кафе от един магазин в китайския квартал. Хареса ми голото манга момиче, но може би избързах с предположението, че ще отива на сивия ми крайслер. Набивам спирачки и кафето ми се разлива по скоростния лост. Това се случва винаги в понеделник, винаги на това място – някой ме засича на ъгъла на пощата и готиния магазин със зелената рокля, за която мечтая от два месеца. Странно, че никой не я купува. Понякога си мисля, че ако най-сетне се бръкна с половината си заплата и си я взема, ще разваля проклятието на разливащото се кафе. А може би просто трябва да изхвърля тоя розов кич и да си купя нормална поставка от някоя бензиностанция.

Думите са криво огледало в ръцете на колебливата мисъл.

„Казвам се Питър Кастауей. Денем работя като счетоводител в спедиторска фирма. Първата обява, която намерих, когато дойдох в този град, и последната, на която изпратих оскъдната си автобиография. Сутрин ставам в 7 часа, до 8 часа съм закусил и съм изпил първото си кафе. В 9 съм в офиса и включвам компютъра си. В 5 без 5 следобяд го изключвам, предавам отчетите на прекия си шеф и си изхвърлям чашите от останалите три кафета за деня в кошчето за боклук до входната врата. В 6 часа се прибирам вкъщи. До 8 и половина седя в тъмното и дишам собствената си невъзможност. В 9 часа паля лампите и отивам в банята. До 9 и 15 се къпя, след това се бръсна. В 9 и 20 отварям вратата на гардероба си и вадя от там червена рокля, не зелена. До 10 часа седя и се наблюдавам в огледалото, понякога и плача. В 11 часа вечерта отварям вратата на средно-големия си апартамент, който се намира на 11-тия етаж от общо 18. В 11.05 съм на улицата, малък мъж в малка червена рокля, затворил очи, дишащ тъжно и бавно.”

11.27. Оставям бележката, а тя литва и вече я виждам как подминава седемнайстия етаж. Стъпалата ми се отлепят и аз тръгвам след нея. Забравих да добавя: „Да му го начукам. На града”.