Половината хора, които познавам псуват неделята като най-шибания ден. Другата половина правят същото, но с понеделника. Родена съм в София и съм наясно, че няма сила, която да прекъсне пъпната връв, която ме свързва с това бетонно изчадие. Не съм се и надявала, че този град може да ме изненада с нещо. Сгреших.
4.30 А.М. Събуждам се. Пружините на матрака, завещан ми от съквартирантката, игриво гъделичкат изтормозения ми гръбнак. Метър по надолу, поредният клошар си говори сам и псува държавата, точно под моя прозорец. Започвам да шавам в леглото като мушица, попаднала в забравена от Бога паяжина. Един телефонен разговор и вече съм облечена.
Навън.
Да бродиш из София в 5 сутринта може да бъде много романтично. Може да срещнеш много вчерашни или много утрешни образи. Пияници и парти животни или пък усърдни работяги, бързащи за първия трамвай. Не и във времето между неделя и понеделник. Това е вакуум, черна дупка в седмицата, която няма дефиниция. Няма пияници, защото всички спят, уморени от уикенда. И работяги също няма, защото никой не е толкова луд, че да стане в 5 сутринта, за да отиде на работа в шибания понеделник.
Тихо е и някак съвършено. Краката ми стъпват точно там, където трябва. Вървя смело и не изпитвам студ, макар и да се предполага, че трябва да е обратното. С всяка стъпка увереността ми ескалира до неузнаваеми размери. Няма и една тъмна фигура, която да даде воля на въображението ми. Никой, абсолютно никой не смее да влезе във времевата невъзможност, която дели края /на предишната седмица/ от началото /на следващата/. Спирам за миг и оставам съществото ми да се слее с моята майка-мащеха, която расте, но не хубавее. Обичам този град, колкото и го мразя. Връзката между мен и София има булемичен характер. Аз не се храня от този град, аз се тъпча с него. Само лятото мога да си позволя да мина на диета и да се лиша от софийските изкушения. Тогава отслабвам и ставам по-лека. Лятото обаче отмина. Аз отново тежа, поредното паве на една тъжна и безкрайна улица.
5.30 А.М. Изпълнена с любов, към този град и всички други, спирам пред входа на поредната кооперация, в която живее поредното име от един все по-дълъг указател. Още съм пияна /от уикенда/ и същевременно никога не съм била по-будна и готова /за работа/. От петия етаж на поредната поредност литва връзка с ключове. Аз я хващам с учудващата ловкост и за последен път поглеждам сляпото безвремие. Отключвам и влизам и оставям в лапите на града моето лично предживотно послание - сама съм и сама ще бъда винаги, но знам, че поне ти ще ме разбереш, моя София.
