Как човек си връща поезията в живота? Знам как да си върна музиката. Просто спирам, дишам, пускам, слушам. Но поезията... това е музика, носеща се от друга стая, минаваща под процепа на друга врата.

Поезията е особена дама. С нея трябва да се подхожда плавно, бавно, постепенно. Елегантно. Тя не търпи резки движения. С нея се танцува, и на живо, и в съня. Две крачки напред, една назад. Танго.

Сто години се изтъркулиха откакто последно се усмихнах на тази особена госпожица, поезията. Не съм я виждал, нито чувал, не сме си писали навлажнени от сълзи писма, не сме се взирали заедно в умиращите залези. Не сме си мечтали, какво ли е да пътуваш с празни куфари. Не сме тичали да хващаме последния влак от непознати гари за още по-непознати пристани.

Подхождам отново, несигурен. Уж годините трябваше да ме направят по-силен и смел, а те ме натиснаха надолу, съсухриха ме... Срам ме е име е страх. Тази красива, необяснима, не понятна за мен дама, поезията, дали ми се сърди? Дали ме помни изобщо? Дали ще ме пусне отново близо до себе си? Дали ще ми даде да се облегна на нея, макар и за секунда, да усетя топлата й прегръдка, да изчезна в обятията й, да намеря смисъл в извивките й, в ритмичните й движения... Толкова ме е страх и толкова ме е срам, задето и една дума не й казах за толкова години. Кърша ръце, тия същите, които я докосваха нея, поезията, сега докосват себе си нервно, злобно...

Дали ще ми прости, моята любима? Дали ще зачеркне факта, че аз така категорично я заличих от себе си? Бях глупав. Мислех, че с годините ще поумнея, но как да пораснеш затворен, залостен, замръзнал, без сърце?

Пиша ти това неудобно писмо, за да ме пуснеш отново до себе си. Липсва ми музиката ти. Тази специалната, която няма ноти. Която разтваря. Която изгаря, събира и пуска, сломява, издига и пак те приземява обратно. Напред, навътре и нагоре.

Прости ми.