НА БАЩА МИ МИХАИЛ

Може ли да се забрави усещането да поставиш детска длан в бащината, да стъпиш смело и уверено във вече утъпкания от него сняг...? Да вървиш уверено в студа, воден от огъня в неговата душа и в твоята... ? Бащината любов е мълчалива, дръпната и особена. Тиха, присъстваща, непоклатима. Незаменима.

Казах първата си поема, държана за ръка от баща си, на път за първи клас. „А по тротоара пуст и черен, мракът пишеше писма“. Мои ли бяха тези всепроникващи думи или ги взех назаем от него? От тогава вървя подире, следвайки стъпките му. Той ме научи да мисля, той ме научи да задавам въпроси, да търся и да намирам утеха от болката да съм себе си в любовта към другите същества... Той ме научи да откъсвам поглед от човешката си обвивка и да го премествам върху дърветата, листата, мушиците, отминаващите лета, замръзналите зими.

Животът се търкулна като златната питка от поемата, която написа за 25-тия ми рожден ден. Вярно е, всичко отминава. Земята не ни принадлежи.

Но небесата завинаги ще бъдат наши, скъпи татко.