Малкото чудовище не спира да ми се присмива. Седи в ъгъла на собствената ми стая и упорито гризе кабела на сешоара ми. Не издържам. Надничам през вратата на стаята и не мога да мръдна. Навън са демоните, вътре е то. Трябва да съм силна, не искам да ме победи. Не искам малките му нагли зъбки да гризат студените ми безкръвни пръсти така, както гризат кабела на сешоара ми сега. Моля те, махни го! То е зло, то е всичко най-тъмно и страшно, което съм сънувала. То е безкрайното, безплътно съдържание на тъмнината под леглото ми, когато бях на 4.
Всъщност никога не съм искала това кученце. Мислех си, че искам. Защото е сладко. Защото обичам да гушкам. Защото имам нужда от нещо малко и слабо, което да е мое. Но то въобще не е слабо. То ще ме убие, ще ме изяде. Не издържам.
„Да ти еба пичката лелина!”
Не казах това на глас. Помислих си го, когато затворих телефона. Добрите момичета не казват такива неща. Те никога не казват „не”. Дори когато казват „не”, го казват някак си отворено, с въпросителна накрая. Не? Не, моля те не ми го причинявай?
„Пътувам към вас. Нося кученцето, ще го гледаш тази вечер.”
Треперя, търся нещо, за което да се хвана, но залитам. Аз не исках това кученце, никога не съм го искала. Прости ми! Никога повече няма да си пожелавам нищо, нито това кученце, нито той да ме обича. Нито дори да бъда щастлива. Не искам да бъда щастлива, само махни това чудовище от стаята ми!
„Ти каза, че го искаш. Идвам към вас.”
Това е моят малък нелеп край. Пред вратата на собствената ми стая. Малкият урод започва да гризе всичко. Вече е унищожил бюрото ми и се заема със завивките на леглото. Моля те, не му позволявай да пипа портрета! Не го казвам на глас. Помислям си го, малко преди острите му зъбки да се забият в лицето на майка ми. От него остава само една пихтиеста дървесна каша.
Защо не мога да му кажа нищо? Той ми се смее по телефона. Чувам заплашителния кучешки лай от задната седалка. Опипвам ключалката на вратата, която няма да използвам само двайсет минути по-късно. Искам да се изплюя в телефона, да извадя нож и да го наръгам, веднага.
„Значи се разбрахме, ще ти звънна като съм пред вас.”
Не сме се разбрали! Не искам това куче! Махнете се и двамата. Пищя извинително. Извинявам се, както само едно момиче, което е изнасилвано в ъгъла може. Капитулация.
„Знаеш, че никога не бих те накарал да направиш нещо, което не искаш.”
Знам, разбира се... Не! Поддавам. Малкият демон е унищожил почти всичко и настъпва към мен. Прави го бавно и сигурно с присъствието, което аз никога не съм имала. Това е краят.
„Ще се чуем по-късно. Айде.”
Не си тръгвай! Аз те мразя, но по-силно мразя този малък изрод, който ми остави. Моля те, върни се и си го вземи. Аз обещавам никога да не си пожелавам нищо, дори това да съм щастлива. Няма проблем, бъди агресивен, притисни ме в ъгъла. Аз дори ще ти се извиня за това, че ме притискаш и ме боли. Просто се върни и си го вземи.
Виждам ги. Виждам малките зъбки. Съвършената усмивка на всичко, от което съм бягала някога. Краката ми са стовековен бетон, вкопан в паркета на собствения ми дом. То идва.
Не ми го причинявай?