- Здрасти.
- Какво искаш?
Гледам топлите й кафеви очи. Може би малко приличат на моите, но не са толкова дълбоки. Харесвам това.
- Не искам нищо конкретно по принцип.
- Моля?
Излъгах я. Нямаше как да не го направя. Първо излъгах себе си, после и нея. Така правя винаги.
- Викам, не знам какво искам.
- Ти даваш ли си сметка, че въобще не се познаваме?
Естествено, че си давам сметка. Все пак седя сама срещу огледалото. Би било нелепо да си мисля, че има още някой в стаята освен мен, нали?
- Лъжеш се. Аз те познавам. Ти си като мен.
- Въобще не ме познаваш. Не знаеш нищо за мен. Не знаеш дали обичам да плача на депресираща музика. Не знаеш дали обичам да целувам непознати по баровете. Нищичко.
- Е, добре. Ма бих искала да зная. Искам да те разбера.
- Откажи се. За кво ти е? Въобще не те разбирам. Остави ме.
В никакъв случай. Няма да я оставя. Тя е също като мен, сигурна съм! Добре, не съм сто процента сигурна, но само защото не ми е в стила. Гледам устните й и се раздирам. Искам да я целуна. Сега.
- Може ли да те целуна?
- Къв ти е проблемът, бе?
- Ти си ми проблемът. Добре, аз съм си проблемът. Но то не пречи. Помогни ми да си се реша.
- Ти си луда.
Добре, луда съм. Е, и? Защо всичко трябва да е толкова сложно? Искам да я целуна, баси.
- Моля те, не си тръгвай. Имам нужда да знам, че си наоколо. Прави ме по-жива.
- Почваш да ме дразниш. Супер много.
- Не съм искала да те дразня, съжалявам.
Пауза.
- Съжалявам, че казах съжалявам. Искаше ми се да изглеждам по-уверена. Просто исках да се обичаме.
- Не си падам по жени, сори. Айде, тръгвам си.
- Не!
Не! Не мога да я оставя да си тръгне така. И аз не си падам по жени. Ето сега ще й кажа нещо много силно и искрено и тя ще остане.
- Много ме е страх от гората.
- Какво?
- Когато бях малка, майка ми ме остави сама в една гора. Тя беше далеч и не чуваше как я виках. Не можех да помръдна, защото заплахата дебнеше отвсякъде. Исках да умра. И тогава видях. Две очи в тъмното, между сенчестите дървета. Една крава седеше по средата и ме гледаше.
- Оф, я си...
- Не! Чакай, не се ебавам, наистина. Страх ме е от гората, от сенките. И от крави супер много ме е страх!
Тя е крава. Даваш ли си сметка? Виж само очите й.
- Започва да става смешно.
- На мен не ми е смешно. Мен ми е зверски тъжно.
Пауза.
- Защо?
- Защото не те обичам. А супер много исках да те обичам.
Тишина.
- Защо мълчиш?
- Не знам какво да ти кажа.
- Кажи ми, че ме обичаш.
- Но ти току-що каза, че не ме обичаш. Как очакваш да ти го кажа?
- Ами така. Както очакваш, че като заминеш на море ще ти е яко. Болящо очакване, ако мога така да се изразя.
- Не мога да ти кажа такова нещо. И наистина трябва да тръгвам. Може някой път пак да си поговорим.
Тя наистина си тръгва.
Ще я последвам. Пристъпвам към огледалото. Тринайсет блестящи парченца падат на пода.
